Знаете ли какво ми направи най-силно впечатление в кризата с "ЛУКойл"? Не подробностите за рафинирани гео и национал-стратегически интриги, които десетки коментатори и анализатори изкараха на преден план. Защото може да е вярно, а може - не. От чертата под такива коментари винаги излиза следното - работата е за пари и власт. Или за власт и пари.

Което си знам и сам, така че не го турям в съкровищницата с безценни обобщения.

Най-силно впечатление ми направи един от интервюираните там работници, сравнително млад инженер. Питаха го стряскат ли го събитията. Той отвърна, че да, стряскат го, разбира се. И че единственото, което иска, е да му се даде възможност в този живот "да си работи по специалността". И поясни - да се труди в съответствие с това, което бил учил, за което се бил готвил и т.н.

Стори ми се интересно. Очевидно човекът го беше правил досега, имаше симпатичното желание да го прави и нататък. Дори до пенсия. Нищо повече. Да е добре платен, осигурен и да бачка нещата, които вероятно знае и може.

Хем скромно, хем нещо в това изказване ми се стори твърде, как да кажа - несъвременно, що ли. Не е ли то твърде луксозно желание за новото ни общество, уважаеми г-н Х?

Не влязохме ли с устрем в модел, в който калейдоскопът от възможности и провали е безкрайно по-динамичен, в който няма как да разчиташ на подобни желания, а да ги имаш е, хм, дори рисково? Всеки експерт от отдел "Човешки ресурси" може да квалифицира подобна нагласа като безинициативност, склонност към трудова апатия?

Че за един млад човек е възможно, дори нормално, да мечтае днес да е, примерно, собственик на МОЛ, корпоративен директор, а утре - бъдещ Бил Гейтс. (Това изобщо не изключва възможността вдругиден или още днес да нощува в парка или да наднича в по-пълните кофи за боклук, разбира се, но нали



тъкмо в това е част от омайния чар на свободата?)



Да си работиш по специалността... Познавам добра актриса, която, за да издържа семейството си, отдавна не си работи по специалността. Тя работи с иглата. Просто няма друга възможност. Или не я е видяла поради специфично устроено зрение. И се труди жената, хем здраво. Не цъфти, не се и оплаква. Кой ли пък ще я слуша, ако се оплаква. Нищо че си е учила за специалността дълги години и си е правела сметки за Жулиети и Офелии вероятно.

Познавам офицер от запаса, който не си работи "специалността", защото няма ни поделение, ни щат, ни - очевидно, нужда от него. Той обаче, както го знам, е тъкмо за тая работа - гръмогласен, обича да ръководи, да ходи спретнат, стегнат и лъснат. Освен това няколко години е учил тъкмо за това. Сега е ту таксиджия, ту безработен. После ту открива ЕТ-фирми, ту ги закрива. И така.

Познавам доста начетен филолог, беше отличник в университета, беше и преподавател, но специалността оскъдня откъм студенти и първом зацъцри, после се и закри. Той опита нещо да превежда, сетне се хвана спедитор във фирма, търгуваща със страна, по чийто език той е блестящ... Само че ураганът на кризата силно накрени фирмата, а филолога направо отвя по мрачни и пустинни житейски брегове... В момента дава стая под наем и я добавя към пенсията на майка си. Така двамата поминуват, скромно. Далеч не по специалността.

Имаме към подобни казуси, най-общо казано, два възможни погледа. Първият е десният, излязъл от лазера на пазарния либерализъм. Той казва: работи за каквото ти плащат и не мрънкай. Ако мизерстваш, значи някъде бъркаш. Или пък си мързелив и неспасяем смотаняк. Сам си си крив в такива случаи, друже.

Вторият е левият, той излиза от рупора на познати нам иделогии от близкото минало. (Между другото, наскоро се срещнах с турски интелектуалци от Истанбул, впечатлен бях, че те не ми говориха за паносманизъм, а за комунизъм, за Георги Димитров и Вапцаров. Със симпатия. Нерде Ямбол, нерде Стамбул, както се вика).

Та вторият поглед казва - ще нагодим всички по един аршин, и за всекиго ще има. За целта трябва да вземем от тия, на които сега и хиляда аршина не могат им измери паничката, и да раздадем на останалите. (При тоя поглед бедата обикновено идва от оня, който мери. Мерещият пораства като истукан-бабаит, а другите почват да лазят около него. Но това сме го писали вече.)

Та понякога единият поглед се струва на хората по-правилен, понякога - другият. Но мисля, че като пуснеш кепенците пред единия и обявиш другия за единствен,



видяното от него почва лека-полека да се изражда



Преди две-три години имаше едно изследване на Световната банка, което показа у нас извънредно високи нива на носталгия по миналото. В което минало, общо взето, всеки си работеше "по специалността". До пенсия, макар за относително ниска плата. Още по-високи нива показа на житейска несигурност, на емоционален дисбаланс, свързан с икономическия такъв и със социалните перспективи. Пък един висок процент от най-младите, които дори пионерските връзки не помнят, отговориха, че при някои обстоятелства авторитарен режим би бил по-сполучливо решение. Това доста ме учуди. Горе-долу тогава Бойко Борисов заяви, че "Една стотна от това, което е построил за България Тодор Живков и което е направено за тези години, да направим, да достигнем икономическия ръст на тогавашната държава, би било огромен успех за всяко правителство".

Но това и казаното от инженера на "ЛУКойл" са горе-долу едно и също нещо, като се замислиш.