Европа продължава да е погълната от икономическа криза. Важното е да се разбере, че в основата на кризата не е Гърция или задлъжнялостта на цялата еврозона. В края на краищата Гърция представлява едва 2.5% от брутния вътрешен продукт (БВП) на валутния съюз, чиито фискални данни не са толкова лоши, ако се погледнат сумарно. Неговият общ дефицит и дълговите показатели са по-добри от тези на САЩ. Бюджетният дефицит на САЩ през 2010 г. достигна 10.6 % от БВП, докато в ЕС той е 6.4%.

Истинската криза е по-фундаменталният въпрос как да бъде управляван европейският континент през XXI век. Днешна Европа възникна от второстепенното й положение по време на Студената война, когато тя бе геополитическа шахматна дъска на сблъсъка между Съветския съюз и САЩ. Тя спечели своята независимост от вакуума, образувал се от оттеглянето на суперсилите: Русия се изтегли от своята сфера на влияние, а САЩ се фокусираха върху Близкия изток след 11 септември 2001 г. От 90-те години Европа се впусна в институционални реформи, но остави настрана фундаменталния въпрос за политическата интеграция, въпреки че се интегрираше икономически. В основата си това е първопричината на сегашната криза с дълга -



липсата на политически контрол върху икономическата интеграция



Сегашната архитектура на Европа в политиката и сигурността (ЕС и НАТО) бе създадена със съдействието на САЩ, за да се обедини континентът и да се противопостави на Съветския съюз. Но създаването на тази архитектура не бе органичен за континента процес. А това е проблем, защото Москва не е вече заплаха за повечето европейски държави, Германия и Франция виждат Русия като бизнес партньор. Европейските държави са изправени пред първото истинско предизвикателство в управлението на континента. По-голямо обединение и създаването на нещо като обединени европейски държави изглежда като очевидно решение на проблемите около кризата с дълга, възникнала в еврозоната. Но проблемите на еврозоната са много, те не могат да се решат лесно само чрез интеграция.

В Европа



няма яснота коя е външната заплаха



Макар да има общо усещане (най-малкото сред управляващите елити), че европейците споделят едни и същи икономически интереси, страните не могат да постигнат общо разбиране за външната заплаха. За страните от Централна Европа, които отскоро са членове на ЕС и НАТО, Русия си остава заплаха. Те искат НАТО (и дори ЕС) да пренасочат фокуса си върху европейския континент и НАТО да препотвърди ангажимента си към тяхната сигурност.

Кризата в еврозоната засегна онези страни - членки на ЕС, които имат еврото като разплащателна единица, но тя има и символично значение за целия Европейски съюз. Поради това тя е криза на доверието. Дали сегашните европейски фактори в сферата на политиката и сигурността - ЕС и НАТО - са уловили точното съчетание от интереси на отделните държави? Дали страните - членки на тези организации, наистина чувстват, че споделят обща участ? Желаят ли те да се откажат от независимостта си, за да бъде създаден общ фронт срещу предизвикателствата в сферата на политиката, икономиката и сигурността? И ако отговорът на тези въпроси е отрицателен, тогава какви алтернативни мерки са необходими, за да се отстояват интересите на отделните държави?

В сферата на сигурността ние вече имаме отговор - налице е регионализация на структурите, които отговарят за европейската сигурност.



НАТО престана да отговаря ефективно на интересите на европейските страни



Германия и Франция демонстрират сговорчивост с Русия - за разочарование на страните от Балтика и Централна Европа. В отговор страните от Централна Европа започнаха да търсят алтернативи. Четирите държави от Централна Европа, формирали регионалната Вишеградска група - Полша, Чехия, Словакия и Унгария, създадат централноевропейска военна групировка. Балтийските държави, чувствайки се застрашени от общото възстановяване на Русия, гледат да разширят сътрудничеството във военната област и сигурността със северните страни - Литва се присъедини към Северната бойна групировка, в която вече членува Естония. В края на 2010 г. Франция и Великобритания засилиха сътрудничеството си с мащабно военно споразумение. Отделно Лондон изрази интерес към развитие на севернобалтийското военно сътрудничество.

В момента регионализацията е най-очевидна в сферата на безопасността, но е само въпрос на време тя да се разпростре в политиката и икономиката. Предстои например германската канцлерка Ангела Меркел да поиска от Полша и Чехия да ускорят усилията си за влизане в еврозоната. Неотдавна двете страни реагираха хладно на идеята да се присъединят към нея. Разбира се, предложението е свързано с кризата на еврото, но не е за пренебрегване преобладаващото чувство във Варшава, че Берлин не е обвързан с полската сигурност.

В момента Централна Европа не влиза в еврозоната (с изключение на Естония, Словения и Словакия), но бъдещето на зоната се преплита с останалата част на Европа. Всички страни - членки на ЕС, са задължени по договор да влязат в еврозоната (с изключение на Дания и Великобритания, договорили право на отказ). От гледна точка на германските приоритети членството на Полша и Чехия в еврозоната е по-важно от това на периферийна Европа. Търговията на Германия поотделно с Чехия и Полша е по-голяма от съвкупната й търговия с Испания, Гърция, Ирландия и Португалия.

Европейската регионализация в сферата на сигурността не е добър знак за бъдещето на еврозоната. Един валутен съюз не може да бъде пришит към образувание, което е разединено по въпросите на сигурността. Варшава няма да даде на Берлин право на вето върху бюджетните й разходи, ако двете страни нямат общо виждане за външната заплаха.

Виждаме как Европа се въвлича във формирането на регионални групировки. Тези организации може да имат различни идеи по въпросите на сигурността и икономиката, дори една държава може да влиза в няколко групировки, но за по-голямата част от страните членството в тези структури до голяма степен



ще се базира на местоположението й на континента



В краткосрочен план Германия, Франция и други водещи икономики имат интерес от запазването на еврозоната в сегашния й вид (може би още едно десетилетие) - най-вече заради икономическата зараза от Гърция, която се е превърнала във всепоглъщаща тревога за тях. Но в дългосрочен план регионалните организации са пътят, по който изглежда ще се развива Европа. Особено ако Германия реши, че отношенията й с ключовите страни от еврозоната и Централна Европа са по-важни, отколкото с периферията на ЕС.



Може да разделим ЕС на четири нововъзникващи групировки,



които не са взаимно изключващи се, но са нещо като модел, илюстриращ развитието на отношенията сред европейските страни.

Първата е германската сфера на влияние - Германия, Австрия, Холандия, Белгия, Люксембург, Чехия, Унгария, Хърватия, Швейцария, Словения, Словакия и Финландия. Тези държави, които са ядрото на еврозоната, не са в неизгодно положение заради германската конкурентоспособност или икономическите постижения на Германия и по същество не са застрашени от развиващите се отношения на Германия и Русия. Заради откъснатостта си от останалата част на Европа и съседството с Русия Финландия не се плаши от руското възкръсване, но понякога предпочита предпазливия подход на Германия пред агресивния подход на Швеция или Полша. Унгария, Чехия и Словакия са загрижени от руско-германските отношения, но не като Полша и балтийските държави и може да останат в германската сфера на влияние по чисто икономически причини.

Втората сфера е Северният регионален блок - Швеция, Норвегия, Финландия, Дания, Исландия, Естония, Литва и Латвия. Тези страни, повечето от които не влизат в еврозоната, разглеждат възстановяването на Русия в негативна светлина. Балтийските държави са възприемани като част от северната сфера на влияние (особено на Швеция), което води до проблеми с Русия. Германия е важен търговски партньор за тази сфера, но тя е възприемана също като съперник. Финландия раздвоява както тази група, така и германската сфера на влияние - в зависимост от конкретния проблем, който се решава.

Вишеград плюс включва Полша, Чехия, Словакия, Унгария, плюс Румъния и България. В момента Вишеградската четворка принадлежи към различни сфери на влияние. Чехия, Словакия и Словения не се чувстват толкова застрашени от руското възкръсване както Полша и Румъния. Но те също не са напълно доволни от политиката на Германия към Русия. Полша не е достатъчно силна, за да бъде икономически лидер на този блок, каквато е Швеция за Северния блок. Освен сътрудничество в сферата на сигурността Вишеградските страни в момента нямат кой знае какво да си предложат една на друга. Полша възнамерява да промени картината, като лобира за по-повече средства за новите страни членки по време на започналото й 6-месечно председателстване на ЕС.

Последната сфера е Средиземноморската група - Италия, Испания, Португалия, Гърция, Кипър и Малта. Това са държави от европейската периферия. Техните проблеми в сферата на сигурността са уникални, защото те са застрашени от нелегалната имиграция, минаваща през Турция и Северна Африка. Географски тези държави са отдалечени от основните търговски пътища и нямат големите финансови центрове на Северна Европа. Тези икономики имат сходни проблеми, породени от задлъжнялостта им и от слабата конкуретоспособност.



И накрая имаме Франция и Великобритания.



Тези страни не принадлежат към нито един блок. Това е традиционна позиция на Великобритания спрямо континентална Европа, въпреки че отскоро тя започна да развива отношения със севернобалтийската група. Между другото Франция може да бъде възприемана като част от германската сфера на влияние. Париж се стреми да играе лидерска роля в еврозоната, промени правилата на пазара на труда и в социалната сфера, за да поддържа връзката с доминирания от Германия валутен блок, което е един болезнен за него процес. Традиционно обаче Франция е и средиземноморска държава и обмисля възможността за централноевропейски съюз, за да се заобиколи Германия. Освен това Париж неотдавна влезе в двустранен военен съюз с Великобритания - като противовес на близките си отношения с Германия. Ако Франция реши да изостави партньорството с Германия, тя бързо ще възстанови естествената си сфера на влияние в Средиземноморието, което вероятно ще стане с ентусиазираната подкрепа на други сили като САЩ и Великобритания. Фактически нейната дискусия за Средиземноморски съюз е политическа прелюдия и застрахователна полица точно за такова бъдеще.

Алтернативата на европейската регионализация е категоричното германско лидерство, което трябва да гарантира по-голяма европейска интеграция в икономическата и политическата област. Централна Европа обаче вече тества лидерската роля и ангажираността на Германия. Полша като ротационен председател обяви за свои приоритети отпускането на повече фондове за новите страни членки и сътрудничеството в сферата на отбраната. Двете направления са изпитание за Германия и са възможност да се преобърне сегашната тенденция на регионализация в сферата на сигурността. Ако Берлин каже "не" за повече пари за новите страни членки (залогът са регионалните фондове на ЕС в размер на 177 млрд. евро от бюджета за 2007-2013 г), ако няма по-широки общоевропейски договорености в сферата на отбраната и сигурността, тогава Варшава, Прага и другите централноевропейски столици ще реагират.



Въпросът е дали Германия е сериозна в намерението си



да бъде лидер на Европа и да плати цената, за да бъде хегемон на обединена Европа, което означава не само да урежда спасителни пакети, но и да се изправи срещу Русия. Ако за нея отношенията с Русия стоят над съюза й с Централна Европа, за Централна Европа ще бъде трудно да следва Берлин. А това ще означава, че има смисъл от регионализацията на европейската сигурност - чрез Вишеградската група и Севернобалтийската бойна групировка. Това също ще означава, че Централна Европа ще търси нови начини да привлече САЩ в решаването на въпросите със сигурността в региона.

Помощта за Гърция се възприема като обида от германския данъкоплатец, въпреки че се е възползвал от създаването на еврозоната. Германското правителство разбира предимствата от съхраняването на еврозоната, което обяснява защо помага на периферийните държави, но в Германия няма национален дебат, който да обясни на масите тази логика. Германия все още чака открития разговор със самата себе си относно ролята си и особено за цената, която тя е готова да плати за регионалната хегемония в един свят, в който се налага бърза доминация на сили, способни да впрегнат ресурсите на цели континтенти.

Без ясното разбиране, че европейските държави имат обща участ, гръцката криза има малък шанс да ги доведе до по-дълбоко обединение. Вместо Обединени щати на Европа тяхната съдба ще бъде регионализацията.