Изисква се доста професионален пилотаж и повишено внимание, за да се заобиколи на прилично разстояние неизбежно стоварващата се асоциация при едното споменаване на преактуалната днес дума "бодигард". Не че вероятният челен сблъсък с нейния чисто (и само) български подтекст крие някаква извънредна опасност, но ще бъде фатално за нашата тема. Почти еднозначното й разчитане днес ще лиши намеренията ни от смисъл. Защото инерциите (а и конюнктурата) в общественото съзнание автоматично сочат към един-единствен бодигард, онзи, който за българите днес олицетворява професията, дори когато е излязъл от нея. Но това би значело да затънем в алюзии и шегички. Още повече, че и бодигардът въобще (т.е. без да е премиер) не е главният предмет на тези размишления. Онзи герой на Кевин Костнър, бдителен, жертвоготовен, сурово състрадателен и все пак безкомпромисен - той е образ вече обезсмъртен. Докато мъжете и младежите, момичетата от този бизнес нито са безпогрешни, нито са безсмъртни.

Мина една новина, не знам дали я засякохте, че оправдали едни хора по дело за убийството на Бай Миле и петимата му бодигардове. Кланицата се разигра преди седем години, телевизионните репортажи бяха необикновено натуралистични - натъркаляни мъжки тела в градината на известна софийска кръчма, може би затова я запомних. И нещо друго: отишъл шефът да обядва, да обърне чаша бира - петима души го вардят!

Пак тези дни някакъв вестник подхвърли, че колега от бранша се движи из града само с куп бодигардове. От кого го пазят тези "куп" мъже, заради какви геройства или грехове е заплашен животът му и, най-сетне, кой им на тези мъже заплаща, защото куп мъже непременно означава и купища пари? Ние на този въпрос отговора не знаем. А и нашият въпрос е съвсем друг.



Нашият въпрос е: какво става в този свят?



Защо толкова неща, към които човек се стреми и които постига, го правят прицел на агресия, на насилие, а и буквално "прицел" - на пистолет, на калашник, на снайпер? Човекът в прицела не е непременно мафиот, злодей, корупционер. Днес въоръжена закрила търсят и просто успели хора, политици, публични лица - това по света, не толкова у нас. Защото заплахата от отвличане, от куршум, от киселина не е от вчера и въобще не е изобретение на българската демокрация. Когато демокрацията в България се обяви, този страх вече друсаше света. След смъртта на Джон Ленън с лична охрана почнаха да се обзавеждат филмови и попзвезди, спортисти, дори манекенки и фотомодели. В света изведнъж стана някак по-страшно. Не му стигаха войни и атентати, а сега и този страх "на парче". Човекът се разглежда като плячка за други човеци. Това дори не се обсъжда, с това просто се съобразяват. Има някакъв морален казус, но няма кой да го чопли. А то е все същото: какво стана?

Изведнъж в световните новини по телевизията станаха особено различими симпатягите с каменни лица и с жица в ухото. Разпознавахме ги по всякакви събития: държавни посещения, преговори и конгреси, концерти и олимпиади, дори по церемониите за наградите "Оскар". И от това, че ги разпознавахме, светът стана някак по-неуютен...

Защото бяхме изостанали в страха. Точно в този страх бяхме непосветени. Имахме други страхове - може би дори и по-големи. Но те бяха някак опитомени, държахме си ги на повод. Е, пазеха и в нашия живот, когото трябва. Пазеше се и всеки поотделно - от доносници, от завистници, от пройдохи. Големците - и то само някои от тях, "ползваха" охрана. Момче бях, когато срещах по жълтите плочки министър Иван Башев да отива към дома си на Орлов мост без придружител. Минувачи го поздравяваха и той кимаше в отговор. Това правеше впечатление, коментираше се. Дори след смъртта му имаше едно всеобщо съжаление, че е бил нехаен към личната си сигурност.

Впрочем на Балканите личната сигурност никога не е била отвлечено понятие. Телохранителят е фигура неизменна и в българския, и в османския феодален бит. А в спомените от освободителните борби на българите в Македония се откриват множество сюжети, свързани именно с пазвантите на тамошните бейове. Това е един твърде запомнящ се персонаж от края на робството в онези земи - дръзки, кръвожадни и опасни авантюристи, живописно въоръжени и издокарани, в свободното си време тероризиращи мирното население. Нерядко тяхното премахване е било и мярка за сигурността на революционната мрежа.



Сега са други времена



Ред успешни охранителни фирми отдавна са свалили слушалката от ухото. Те поддържат цели армии и участват в реалните войни на планетата. Пазят складове и комуникации, военни и промишлени инсталации, летища и бази, затвори и лагери за военнопленници, петролни кладенци и тръбопроводи, охраняват хуманитарните помощи, обучават полицейски части и национални гвардейци. Най-големият им клиент е Пентагонът, а пазарът на този вид охранителна сила само в САЩ клони към 2 милиарда долара.

При това положение какво съм взел да се чудя, че някой отишъл да обядва с петима гавази? Та не се ли появяват периодично данни за броя на охранителите в България: макар и всеки път различни, те неизменно надвишават числеността на въоръжените сили на страната. Защото (да си дойдем на думата) това е май единственият бранш на свободния пазар, който се самоподдържа и саморазраства. Просто, колкото повече въоръжени хора се мотаят из държавата, толкова повече усещането за опасност и паника расте. И, които смогват, задължително си поръчват охрана.

Останалите живеем с безплодно повишено внимание. Уж сме мирни и безвредни, уж няма какво да ни вземат, а се чувстваме като с жица в ухото.

Както винаги, най-добре пазени в държавата са онези, които са отговорни за сигурността на другите. Така те този проблем за себе си са го разрешили.

А на нас, когато са в добро настроение, обещават да ни сложат лампи в Борисовата градина...