Не навсякъде, където царят глупост и бедност, управляват военни. Но навсякъде, където управляват военни, царят глупост и бедност. До тази поука стигнахме през ХХ век. "Първо ще избием противниците си, после техните симпатизанти, после безразличните, а накрая колебаещите се", гласи рецептата на един генерал от аржентинската военна хунта. Добрата новина е, че през последните две десетилетия военните диктатури по света се топят като пролетен сняг. "Южнякът, който ги издухва, всъщност е вятърът на демократизацията по цял свят", смята известният американски социолог и политолог Самюел Хънтингтън, който написа книгата "Сблъсъкът на цивилизациите". Отпадна освен това и главното идеологическо плашило, с чиято помощ генералите се държаха на власт - комунистическата опасност. Мнозина смятат обаче - и това е лошата новина, - че ни заплашва нова вълна от военни диктатури, този път в популистки одежди.

Досега военните диктатури винаги са се оправдавали с "опасност за националната сигурност" - кога външна, кога вътрешна. Доктрината за така наречената национална сигурност вече е демоде дори в Латинска Америка и в Арабския свят, за Европа пък да не говорим. Но успехите на политици популисти по цял свят загатват, че бъдещият тип военни диктатури навярно ще се опират върху някаква друга идеологическа бутафория. Този въпрос става особено актуален днес, когато в Северна Африка режимите падат като плочки за домино.



Могат ли обаче тамошните общества да се опазят от "фуражките"?



След Втората световна война повечето държави от Средиземноморието са притиснати под военен ботуш. Португалия, Испания, Югославия, Гърция, Турция, Сирия, Египет, Тунис, Либия - навсякъде командват маршали и генералисимуси, навсякъде управляват президенти със златни лампази, които или изпълняват поръчка на армията, или пък просто се ползват с нейната подкрепа. Днес тези времена сякаш вече приключват. Началото на края постави Португалия през 1974 г., когато военните сами си спретнаха преврат и набучили карамфили в дулата на пушките, отвориха дверите на страната към нова свобода. Малко по-късно демокрацията пристигна и в Испания.

В Турция консервативното ислямистко правителство на премиера Реджеп Ердоган като че ли също успя да сложи край на стогодишната хегемония на турските военни. От 1908 г., когато принуждават султана да приеме конституцията, която те самите отново анулират през 1913 г., военните са доминиращата сила в турската политика. Те вкараха страната в Първата световна война, а след това наложиха републиката под ръководството на Мустафа Кемал, наречен Ататюрк. Неговите паметници и портрети са така вездесъщи в Турция, както навремето онези на Ленин в СССР. Той на практика вкара своя народ с груба сила в модерната епоха. След смъртта му неговото наследство бе поето от Генералния щаб на армията. Ако нещо в държавата не им отърваше, генералите просто извършваха преврат. През 1960 г. бе убит министър-председателят, през 1980 г. танковете отново бяха по улиците, мнозина бяха изтезавани. През 1997-1998 г. бяха достатъчни заплахите, за да падне правителството. През 2007 г.



нещата за пръв път не се развива по генералския тертип



На онлайн страницата на Генералния щаб се появи остра декларация против избора за държавен глава на ислямско-консервативния политик Абдула Гюл. Само че тя не постигна желания ефект. Премиерът Ердоган просто назначи нови избори - и спечели. Сега дори колективната оставка на началника на Генералния щаб и командващите отделните родове войски не постигна нищо. Изведнъж всичко в Турция е различно от това, което беше в продължение на сто години. Военните изгубиха надзорната си роля в турската политика - една добра вест. Това е предпоставка за задълбочаването на демокрацията в страната. Но нещата не са толкова прости. Водачът на социалдемократическата опозиция в Анкара Кемал Киличдароглу заяви, че в Европа, изглежда, не забелязват как се потъпква правото в неговата страна. В чужбина аплодираха, когато преди няколко години турските власти арестуваха голяма група висши военни, обвинени в съзаклятие срещу демокрацията. Но напоследък растат съмненията кои всъщност са хората, които уж влизат в тази група. Например журналистът Ахмет Сик, който през 2007 г. направи сензационни разкрития за мафиотски структури в армията. Или Недим Сенер, който разкри ролята на службата за сигурност в убийството на турско-арменския журналист Хрант Динк. Двамата заедно с още 70 други представители на медиите са в ареста. И никой не знае защо. Турските генерали окончателно изгубиха надзорната си роля в политическия живот на страната. Това е една добра новина. Но накъде отива Турция? Това си остава въпрос с множество възможни отговори.

Без военната намеса на Запада Муамар Кадафи щеше все още да държи юздите в Либия. Демонстрантите в Сирия нямат такива могъщи съюзници. И все пак сирийският сатрап Башар ал Асад изпада в растяща изолация и дните му, по всичко личи, са вече преброени. Не само Америка и Европа искат оттеглянето на сирийския диктатор. Саудитска Арабия - всичко друго, но не и пример за демокрация и гражданско участие - също осъжда действията на сирийския режим. Управниците в Рияд едва ли са се загрижили за демонстрантите. Това, което ги накара да се задействат, са хегемониалните претенции на Иран в региона и открилата се сега възможност за отслабване на иранско-сирийската ос. Сега, когато удари часът на Кадафи, около Асад става още по-самотно. Затова сирийските демонстранти, които и досега не се уплашиха, ще станат още по-активни. Башар ал Асад няма бъдеще. Не се знае само колко бързо ще се разпадне апаратът му и колко дълго ще успее той да се задържи. Неизбежно



възниква въпросът за геополитическите последствия



и въздействието върху регионалната стабилност. Отслабването на Асад накара вече радикалните палестинци да се замислят къде да насочат лоялността си - може би занапред не към Сирия, а по-скоро към Египет. Още повече че след свалянето на Мубарак антиизраелските настроения там се усилват и за мнозина студеният мир с Израел не струва вече нищо. Това е причината, поради която в Израел продължават да оплакват Мубарак и да следят със загриженост промените в Арабския свят. Автократи като Мубарак се интересуваха от властта си, гарантираха стабилността и се погаждаха с Израел. Тази конфигурация не съществува повече или няма да бъде така силно изразена, дори ако приемем, че египетските генерали, които поддържат все така тесни отношения с Америка, не желаят открита конфронтация с Израел. Затова е нежелателно ситуацията на Синайския полуостров да се изостри и да възникне вакуум, от който биха могли да се възползват ислямските терористи. Последният граничен инцидент показва колко бързо може да ескалира политическата възбуда в Кайро. Мюсюлманското братство само това и чака. Все още не може да се каже дали Египет изцяло ще се освободи от военния ботуш, не се знае дали и в Либия най-сетне ще се появи правителство без фуражки. "А, по-добре фуражки, отколкото дълги бради", ще каже някой. Но нали тъкмо първите породиха вторите. Тъй че, ако се каже другояче: "След като може в Мадрид и Анкара, защо да не може в Кайро и Дамаск?" Бъдещето ще покаже.