За казаците войната е начин на живот, необходима стихия, жизненоважна потребност за съществуването им. От втората половина на ХVI в. всяко лято хиляди казаци се насочват към западните и южните брегове на Черно море. Лятото е времето за "добича" - добиване на приходи и всякакви материални ценности по всички известни начини, включително и чрез мащабни военни походи по суша или по море. Обитаващи в останалото време от годината непристъпни райони в поречията на Днестър, Днепър и Дон, казаците отглеждат огромни стада овце, ловят риба и раци, но и строят нови кораби, грижат се за оръжието си, упражняват се всекидневно и старателно в майсторското му владеене дори в най-студените зимни дни. От време на време се състезават, голи до кръста и наредени в жива стена, по неколкостотин казаци в игрови юмручни боеве, обикновено между отделните курени - най-малката казашка общност, по-късно - войскова част.

Издръжливостта си казаците изпитват непрекъснато. Участието във военизирани, често кървави игри е въпрос на чест за всички мъже между 14- и 60-годишна възраст, отказ е невъзможен дори за казаците зимовници, чиято задача е чисто стопанска - отглеждането на домашните животни и приготвянето на хранителните припаси за военните походи или за търговска размяна.

В казашките общности в пехотата участват само най-бедните или новодошлите. Въпрос на престиж за всеки казак е да се сдобие с кон или да участва в морски поход, като чайките се строят колективно, от общността, необходимите средства за оборудване се събират поравно от всички или са военна плячка. В края на април подготовката за казашките походи в Черно море се засилва - довършват се новите кораби, ускорява се приготвянето на хранителните припаси, военизираните игри зачестяват, грижата за оръжията е всекидневна. През май-юни се открива военното мореплаване в Черно море, а чак през септември корабите ще започнат да се насочват към дома. От октомври бурите се засилват, казаците се прибират в поречията на реките Днепър, Днестър и Дон, където са достатъчно защитени чак до следващата пролет.

* * *

Противно на ширещите се представи, казаците, обединени във войскови единици, никак не са много, особено през ХVI в. В знаменития поход на Ермак Тимофеевич, с който започва овладяването на Сибир за руската корона, участват едва 300 казаци. Даже през 1569 г., когато турците тръгват по Дон за овладяване на Астрахан, палейки всичко по пътя си, донските казаци не успяват да ги спрат главно защото са едва 2 до 3 хиляди. Едва в края на ХVI в. казаците в южните руски земи се увеличават, но и тогава не надминават 10 хиляди общо - по Дон, по Днепър и по Днестър. За значителна военна сила казаците могат да претендират едва от втората четвърт на ХVII в., когато в някои години в морски поход към бреговете на Османската империя тръгват до 3 хиляди чайки.

Военните походи в Черно море се подготвят и осъществяват обичайно от смесени флотилии на донските и запорожките казаци. Притиснати от всякакви ограничения, без зад тях да стои с мощта си голяма държава, казашките техники за водене на морски бой разчитат повече на бързина и хитроумни маневри, отколкото на числено превъзходство и богато въоръжение. При среща с вражески кораб или с турска галера казашките чайки я заобикалят по такъв начин, като отчитат силата и посоката на вятъра, че привечер слънцето да заслепява враговете им. Тази маневра е приложена например през 1629 г. в сражението при о. Свети Иван (http://www.segabg.com/online/article.asp?issueid=2734§ionid=5&id=0001501).

До час преди залез примерно те приближават вражеския кораб, а с настъпването на нощта полека доближават още повече. Незабелязано в тъмнината прилепват чайките си към кърмата или носа на кораба или странично към галерите и овладяват вражеския плавателен съд, който като правило имал несравнимо по-добро въоръжение и превъзхождащ по численост боен състав.

Казаците никак не се боят да овладяват при пълно безветрие дори значителни вражи флотилии, които в случая безпомощно се поклащали в открито море. При умерено силен вятър казашките чайки взимат задължително на абордаж всички търговски кораби, които им се изпречат на пътя. От завладените кораби се прибират задължително парите и всякакви ценности, неголемите товари, цялото оръжие, включително малките корабни оръдия, изобщо всичко, което е възможно да се побере в бързоходните им корабчета. Щом работата е свършена, завладените кораби с пробито дъно и с целия си екипаж се насочвали към морското дъно. До средата на ХVIII в. казаците не само не успяват да овладеят уменията за управление на големи морски съдове, но отвеждането на голям кораб в Азовско море покрай Азов е практически невъзможно не само заради турската охрана на крепостта, но и заради плитководието в пристанището им Черкаск.

При морски бой казаците са безразсъдно смели, поради което наесен след морски военен поход в зимовищата си те се връщат значително намалели. Така при обсадата им в обителта на о. Свети Иван и в боя преди него (http://www.segabg.com/online/new/articlenew.asp?id=0001301&issueid=3488§ionid=5) според дипломатически източници и по археологически данни само за няколко часа привечер в някои от първите дни на месец юли 1629 г. загиват около половината казаци.

Особено многобройни са жертвите, когато вражеският кораб или галера ги забележи в ясен слънчев ден. Тогава казашките чайки или бързо се отдалечават, използвайки по-добрите си мореходни качества, или ако това е невъзможно, приемат тежък морски бой. Особено злощастно се оказва, ако има и попътен за галерите вятър. Военният кораб, най-често турски, връхлита с цялата си мощ крехката чайка, раздробявайки я с носа си, при тежък артилерийски обстрел и без да щади даже давещите се. Особено ако казашките чайки плават близо една до друга, жертвите при такава атака достигат 80%.



Прехрана



В морските си експедиции казаците взимат достатъчно хранителни припаси. Доколкото се очаква през цялото време те да бъдат заети, то приготвянето на храната става главно преди похода. В казашките чайки се осигурява място за няколко бъчви прясна вода, квас, просо, осолена риба, сушено овнешко, глинени гърнета със саломаха - сварена с вода ръжена каша, толкова гъста, че да може да се реже. Винаги се вземат и достатъчно платнени торби с толокно - вид булгур - овес или ечемик на зърна, който предварително се залива с вряла вода, изсушава се, изпича се и се счуква; може да се яде без допълнително приготвяне самостоятелно или смесен с наситнена сушена, осолена или прясна риба. Когато е възможно, при слизане на брега се кладе огън за сваряването на тетеря - негъста каша от ръжено брашно, сварено в квас, или щерба - рядка каша от брашно и предимно прясно уловена риба. Казаците често наричат рибата "втори хляб".

Водка или пиво в поход не се взимат, понеже се смята, че трезвостта е залог за успех. Винаги имат обаче зелев разсол - с него леко намазват оръжието си така, че по повърхността му да се появи малко ръжда, защото "на блестящото желязо се спира вражеското око".

По-късно, вероятно от втората четвърт на ХVII в., за походите се приготвят хляб и сухари вместо булгур и твърдо сварени каши, което опростява значително подготовката за морските експедиции. Взима се достатъчно специално приготвена трайна суха смес от ситно натрошени сухари и раздробена по-мазна сушена риба. Сместа се потребява без допълнително приготвяне, като с пръсти всеки от казаците оформя топки колкото залък, които поднася към устата си. Ако рибата не е достатъчно мазна, пръстите се топят предварително в морска вода.

Хранителните припаси, необходими за морските и сухоземните казашки походи, се приготвят от специална прослойка в казашкото общество - казаците зимовници, които обитавали по-северните райони на Запорожката Сеч. От ХVIII в. след обединяването на казашките земи с Русия храната се приготвя общо и в мирно време от нарочен готвач на казашката войскова общност (средна численост 150 души). В края на ХIХ в. на готвача за приготвянето на храната три пъти дневно се плащат 2 рубли годишно от общата каса (Д. И. Яворницкий, 1892 г.) и по 5 копейки от всеки казак пак годишно, или общо 9,50 рубли годишна плата.