Миналата седмица туристически организации отчетоха ръст на български и чужди туристи у нас с около 10-14% в сравнение със същия период на миналата година. Финансовото изражение на този ръст е значително по-слабо - около 4.5% според оптимистична прогноза на Института за анализи и оценки в туризма или още по-слабо според други източници. Появата на подобни публикации изглежда малко като ПР акция на браншовици, предизвикана от зачестилите коментари в медии не само у нас, за лошия образ на българския туризъм и по-специално за превръщането на морските курорти в алкохолни гета. Странно изглежда самата идея, че е възможна надеждна статистика, след като



голяма част от бранша е в сивия сектор



Това ясно пролича пак миналата седмица, след като министър Росен Плевнелиев обяви, че държавата няма да отпусне никакви пари за пречиствателни станции на морските общини, преди те да кажат колко туристи посрещат. Оказа се, че община Созопол иска пречиствателна станция за 80 000 души, а годишно се плащат курортни такси за 2000. Според данни от община Несебър градът ще може да приюти между 350 и 600 хиляди души, ако се построят всички планирани (засега) хотели и жилищни сгради. Ясно е, че амплитудата в тези числа прави всяка статистика подозрителна.

Дори и печалбите от иначе неособено привлекателния, но евтин BG туристически продукт да изглеждат значителни, те може да се окажат нищожни в сравнение със загубите, причинени от лошия образ на страната. Става дума за стратегически и дългосрочни загуби в различни сфери, каквито са обикновено щетите от един лош публичен образ. Ето защо възторжените вестникарски възгласи от типа "Да живее алкохолният туризъм, защото дава поминък на много хора!" звучат, меко казано, инфантилно.

Основният проблем на туризма в България, както неведнъж сме писали във в. "Сега", е липсата на въображение. Става дума за въображение с мащаб, за поглед в бъдещето, а не за шмекерска изобретателност на дребно, каквато българските курорти предлагат в изобилие. Въображението е умение да видиш ресурс, който други не виждат, и след като го видиш, да не бързаш да го опошлиш, а да го разработиш и експлоатираш разумно и максимално дълго време. Това умение, съчетано с определени етични стандарти, понякога се нарича и устойчиво развитие.

Туризмът е страст, задвижвана от два основни човешки инстинкта - любопитството и желанието за удоволствия. Към това може да се добави и желанието за временно бягство от стереотипите на всекидневието в големия град. Най-невероятни на пръв поглед места и дейности могат да се окажат привлекателни за туризъм. Спускането в клетка сред гладни акули със сигурност е вълнуващо преживяване, което привлича авантюристи към Карибите. Скачането с ластик или парашут от мост или скала е екстремно удоволствие, заредено с много адреналин. Обикалянето с гайгеров брояч из мъртвия Чернобил от няколко години е превърнато в туристическа атракция. Около 7000 души годишно го правят, облечени със защитни облекла и водени от гид срещу цена между 40 и 400 евро на ден според броя на участниците в групата. Преди 25 години едва ли някой е предполагал, че Берлинската стена някога ще предизвиква туристически интерес. Както и строителите на Китайската стена не са допускали подобно нещо. Вече има космически туристи и прогнозите са в близко бъдеще туровете в околоземна орбита да станат достъпни не само за милиардери, но и за по-обикновени милионери. Могат да се посочат много подобни примери, от които да стане още по-ясно, че привлекателни за туризъм са някакви истински неща, истински усещания и преживявания. У нас туристическата индустрия



привлича предимно с евтин лукс и панаирджийски развлечения



край морето или около ски пистите. Истинските неща обикновено са извън курортите, а там, където ги има (исторически и археологически паметници), често са затиснати от туристически кич.

Струва ми се, че дупката в Царичина, където в продължение на няколко години български офицери и министри търсеха следи от космически висш разум, насърчавани от екстрасенси и контактьори с отвъдното, заслужава да бъде превърната в туристическа атракция. Това съоръжение е представително за характера на демократичния преход в България. Една разходка из тунелите с подходяща беседа за етапите и причините за копането сигурно би била интересно и развеселяващо преживяване. Може да се кръсти Музей на висшия разум в България. Ще бъде нещо истинско. Лошото е, че истинските неща у нас невинаги радват душата и окото. Хубавото е, че има много такива неща и за добро или зло те все още живеят недокоснати от туристическата индустрия.

България е селска страна и тук истински са предимно селските работи. И хубавото, и лошото у нас е свързано със селото. Освен това през последните десетилетия (особено през последните две) селяндурщината постепенно се отля към градовете.

Българското село би било интересно за туризъм не толкова с възраждането на някакви архаични фолклорни практики (ритуали, песни и занаяти), които туристическата индустрия неизбежно превръща в бутафория, а повече със своите вкусове. Селската бабичка, която плете чорапи или рогозка от царевична шума и меси баница, припявайки народна песен под възхитените погледи на бледи скандинавци, не е селска бабичка. С помощта на туроператорите тя е отчуждена от селското си битие и е превърната в атракцион.



Това не е бабичка, а бутафория.



Нестинарите, които танцуват върху жар на дансинг в битова механа пред подпийнали англичани, не са нестинари. Вкусовете обаче могат да бъдат истински. В България през юли и август растат най-вкусните домати в целия свят. Големи, сочни, с тънка ципа, сладка сърцевина и много ароматни. Добре узрели, те се белят с лекота и вкусът им е като създаден от най-висш вселенски разум. Може да са червени, розови или жълти, кръгли, с чушковидна или сърцевидна форма. Отглеждат ги криви бабички в селски дворове. Все още по селата има крави, кози и овце, от които се дои истинско мляко, може да се прави истинско сирене и истински кашкавал. Има истински плодове и зарзавати, гъби, мед, билки. Няма да споменаваме ракията, защото тя се подразбира, но за виното си струва да се кажат няколко думи. През последните десет години двайсетина нови български изби се опитват да развиват винен туризъм и повечето предлагат много добри вина. В същото време по хотелите в пакетите all inclusive се предлагат долнопробни наливни боклуци заради ниската им цена. Как да накараш света да опита и хареса хубавите ти вина, след като си го поил с най-лошите? Това между другото.

Много хора, не само на Запад, но и у нас, не познават истинския вкус на пилешкото или кокошето месо. Вкусът на пилето от селския двор няма нищо, ама абсолютно нищо общо с вкуса на бройлерите, които се угояват на луминесцентно осветление в птицеферми, хранени с разни смески, антибиотици и хормони, така че за 45 дни да достигат тегло около 3 кг. Една истинска чорба от селска кокошка може да се превърне в преживяване. Е, няма да е екстремно като скачане с парашут или слизане между гладни акули, но ще изгради по-добър образ на България от алкохолните турове. Нека вметнем, че въпросът "Какво ядем?" все по-тревожно се задава не само у нас, но и по света.

В отделни селища от няколко години този ресурс изглежда осъзнат и местните хора се опитват да развиват кулинарен туризъм. Вече има местни празници и фестивали на боба, киселото мляко, баницата, тиквата, динята и т.н. Кулинарният туризъм може поне донякъде да съживи селата и да им даде допълнителен поминък, стига да се развива почтено, с въображение и с вкус, каквито индустрията в морските и големите планински курорти поне досега не показва. Туристическата индустрия може да съживи селата, но може и да ги доубие. Тя има удивителната способност да опошлява всичко, до което се докосне. Другаде може и да не го прави, но у нас е така.