Станислав Алензинович трябва да положи специални усилия, за да сподели последните селски клюки с любимата си леля Жанина. Той повишава глас, когато извиква името й, докато леля му, прегърбена от дългогодишната работа на полето, се тътри покрай граничната ограда. "Оградата", както Алензинович нарича 2-метровата желязна бариера, разсича идиличната картина от цъфтящите ливади и уханните гори.

Дървените къщи на Алензинович и леля му са само на 120 метра една от друга, но желязната ограда разделя двамата. Тя разделя самото село, дето са израснали Станислав и Жанина, които на времето заедно са събирали картофи и моркови и са танцували на дансинга по време на празненствата, организирани от някогашното държавно стопанство "Дружба".

Днес Станислав е на 57 години, а Жанина на 63. Те са родени в Съветския съюз. Днес обаче живеят в две различни държави, въпреки че изобщо не са се местили - Станислав живее в Литва, а Жанина в Беларус. Тяхното село е жертва на големия катаклизъм, който се случи преди 20 години. Днес южната половина на селото се нарича Пизкуни и принадлежи на царството на Александър Лукашенко, когото някои виждат като последния диктатор в Европа. Северната половина Норвилишкес е част от западния свят.

По време на Студената война никой не изпитваше затруднения и неприятности от факта, че селото се е "разкрачило" на беларуска и литовска територия. Но Съветският съюз се разпадна на 15 независими държави и границите набързо бяха маркирани с дървени стълбове. Първите патрули бяха рядкост и граничарите бяха склонни да обръщат главите си, докато местните жители контрабандно пренасяха цигари или пък скитаха наоколо, събирайки боровинки. Но когато Литва се присъедини към Евросъюза през 1994 г., бе вдигната нова ограда.



И това промени всичко



Алензинович спи в дневната на къщата си, която е пълна с чували с жито. На стената има икони, а прашният телевизор се е счупил преди пет години. Новата граница лиши Алензинович от някои доходи, доколкото част от земята му сега е в Беларус. Той може да отиде в южната част на селото, в което е израснал, само три пъти в годината - за Великден, Петдесетница и Коледа границата се отворя. В останалите случаи пътуването от Норвилишкес до Пизкуни може да бъде тежко и скъпо. Изисква се да подадеш молба за виза в районния център, който е на 30 км от селото, и струва 25 eвро само за еднократно преминаване на границата. Годишната виза е 6 пъти по-скъпа и такава цена в селото няма кой да си позволи.

Посещението при роднини също не е лесна работа. Ако съседското момче Александър Трост има зъбобол и иска да се оплаче на баба си, защото баща му е пиян и не може да му помогне, единственият изход е да се обади в чужбина, което е скъпо. Неговата баба живее от другата страна на границата. А ако някой умре в Пизкуни, ковчегът му трябва да премине през официалния контролно-пропускателен пункт, който е на 200 км, за да пристигне в местното гробище в Норвилишкес.

На границата между Литва и Беларус един срещу друг са се изправили два напълно противоположни свята - един авторитарен приемник на Съветския съюз и една от най-младите демокрации в Източна Европа. И отново ги разделя Желязната завеса.

Много хора от двете страни на границата копнеят по стария Съветски съюз. "Най-малкото тогава имахме работа, а днес не знаем какво ще се случи утре", споделя Алензинович. От другата страна на границата, в Беларус, съпругът на леля му Генадий се надява, че



"един ден Путин ще ни обедини".



Нали именно Путин веднъж охарактеризира съветския разпад като "най-голямата геополитическа катастрофа на века".

В късния следобед на гости у Алензинович идва 53-годишната му съседка Леокадия. Като всеки жител на селото, тя се изхранва с това, което сама си произведе - има дузина кокошки, две прасета и крава, която е кръстила със звучно име Малинка. От младини се интересува какво става по света и дори е кръстила кучетата си на известни политици. Едното нарекла Горбачов "след унищожението на Съветския съюз".

Старата империя влиза отново в дневната на Леокадия всяка вечер в 7 часа, когато тя гледа новините. Но вместо литовска тя гледа беларуска програма и слуша в захлас своя идол Лукашенко. Много обича да го гледа как се здрависва с работниците от фабриките или докато говори за солидарност с Куба и Венецуела. Или пък когато водещият говори за това "как беларуският опит съдейства за възстановяването на Ирак". Този език напомня съветското й детство.

Това, което е останало от някогашния колхоз "Дружба", е надписът до Норвилишкес. На времето, в най-добрите си години, той е имал 800 крави, а днес - само три. Упадъкът помага да разберем защо Леокадия, както повечето от 20-те жители от литовската страна на границата, биха предпочели днес да живеят в Беларус. Връщането на Съветския съюз наистина ще е по-добре, смята тя.

Две черни коли профучават край къщата, возейки новите господари на селото до близкия замък. Гиедриус Климкевичус, бизнесмен от литовската столица Вилнюс, е направил пари от музикални права след рухването на Съветския съюз. Той е реставрирал замъка, извисяващ се на хълм, недалеч от църквата, и го е взел под аренда за 99 години. Неговата съпруга, блондинката Рита, е регионален мениджър на цигарена компания.



Втората, невидима граница



в този граничен район преминава край замъка - това е границата между новите и богати жители на селото и неговите стари жители. Тя маркира разделението между онези, които се възползваха от свободата, и онези, които не съумяха да направят скока от миналото към настоящето и са забравили, че някогашната държава на работниците и селяните също бе държава на две класи.

На залез слънце Климкевичус разхожда породистите си кучета. По поляните наоколо има дървени скулптури, оставени от музикалния фестивал, който той организира преди две години.

"Спонсорите вече нямат пари", оплаква се той. Неговият фестивал се е наричал "Be2gether" и е бил част от чудесен план за концерт на рок групи от двете страни на границата. Той дори е преговарял с "Пинк Флойд" с надеждата, че британската група ще дойде в Новилишкес да изпълни легендарната си песен "Стената". "Това е новата стена, която разделя нашия континент. Трябва да я съборим", смята Климкевичус.

Но "Пинк Флойд" не се появили, а фестивалът се състоял само на литовска територия. Климкевичус поне е успял да убеди беларуските власти да позволят на сънародниците си да пресекат границата без визи. Въпреки това те не бяха без надзор. Агенти от Минск създадоха наблюдателни постове по границата, снимаха множеството и установиха коя е групата, изпяла песента "Свобода за Беларус".

Сивото и мрачно Новилишкес живва за кратко по време на трите големи празника, когато се отваря малката врата на граничната ограда. Тогава Алензинович забравя за стопанството си, гледа да се поиздокара, слага си старото сако, поставя и колана да държи мръсните му панталони и отива при леля си в Пизкуни. Той й носи шоколади, а Жанина го угощава с водка и шунка, направена от собствените й прасета. Алензинович очаква с нетърпение да хапне от вкусния беларуски хляб на леля си. Той се оплаква от правителството си във Вилнюс, докато Генадий, съпругът на леля му, ругае правителството в Минск. Вече е ясно, че ситуацията в Беларус също не е розова. Страната е затънала в криза.

Всекидневната на леля му е пълна със запаси от всякакви стоки, включително няколко кашона беларуски цигари "Прима", пакет от които върви на цена, равна на 10 евро. Алензинович предлага на близките си британските цигари "Кент", които е донесъл, и в момента се наслаждава на ролята си на богатия роднина от Запада, който знае, че Генадий живее с оскъдната пенсия от 260 000 рубли месечно - по-малко от 40 евро.

Време е Алензинович да се връща през границата. Меланхолия наляга двамата мъже, а алкохолът ги прави малко по-смели от обикновеното. "Хайде да ударим по още една чашка, предлага Генадий, да отидем до границата и заедно да съборим тази отвратителна ограда."