Този свят се е побъркал. Това е почти единодушното мнение на банкери и индустриалци, на инвеститори и търговци, няма активен участник в стопанството, който да не изпитва страх и несигурност дори за близкото бъдеще. Ще има ли изобщо евро и Европейски съюз утре, какъв ще е съставът и какви ще са правилата в еврозоната и в общия пазар? Днешните политически лидери на Европа успяха да ни докарат дотам, че и най-простите въпроси нямат сигурен отговор. Европа отдавна не е имала



толкова некадърни управници:



на десетината водачи на съюза им липсва не само съгласие за общото бъдеще, но дори лично мнение какво да се прави, повечето явно нямат. Вятър и мъгла - в главите и приказките им. Как да им вярваш, още повече как да инвестираш, да заложиш пари на тяхна дума? Като се сети човек колко им тежи думата... Пример: през лятото на 2010 г. финансовите евроминистри ни увериха в хор, че за спасяване на Гърция са им нужни 110 млрд. евро. Само година след това излезе, че са сгрешили. Сега щели да трябват още 160 млрд. евро. Три месеца след като приеха втория гръцки пакет и платиха първия транш от него - пак нацупени, няма да дават пари на гърците само срещу изпълнени условия. Преди година ни уверяваха, че няма да допуснат нито една държава от ЕС да фалира; сега вече бъклят "пилотиран дифолт (default, неизпълнение, неплащане)". Берлин не даваше дори да се спомене за облигации, гарантирани от всички в еврозоната, вчера фрау Меркел обяви, че могли да издават еврооблигации, ама преди това трябвало "финансово правителство", "общи данъци и бюджет". Няма да я бъде.



Европейска федерация няма да има,



защото хаотичните възгледи на европейските правителства звучат все по-несговорчиво. Самопровъзгласилата се за най-правоверна евротроица интегратори (Франция - Германия - Холандия) направи и невъзможното да се изпокара с всички останали в съюза. Наритани от тъп популизъм за Шенген, дори вечните йесмени от София и Букурещ се озъбиха срещу фискалната хармонизация. Скоро и най-най-старите европейци ще се пипнат за гушите и ще се ругаят на майка, докато се пазарят кой чии дългове ще плаща и се карат



има ли изход от дълговата криза



Няма го в объркания и лъжлив свят, който построиха от двете страни на Атлантика за последните две десетилетия. Този свят е обречен да се гърчи в депресия, да се мята от криза в друга, докато не стъпи на краката си. Икономиката няма да се балансира, докато не се нормализира. Първо, капиталовото формиране трябва да се върне в нормата, без истински капиталов пазар капитализмът е невъзможен. Това означава преди всичко да се нормализира лихвата, цената на капитала. Великият австрийски икономист нобелист Ф.А. фон Хайек има цяла теория за синдрома "злоинвестиции" (malinvestments): при изкуствено ниски лихви инвеститорите са подведени да влагат пари в проекти, които са всъщност несъстоятелни при нормални, неизкривени пазарни условия. Търсенето на кредит за злоинвестиции изражда капиталовия пазар, от друга страна - изкривява го фалшиво ниската лихва, която пренасочва спестявания към алтернативни вложения на борсата. Резултатът е изкуствено свръхпроизводство и надут балон от несъбираеми кредити, невъзвращаеми инвестиции, надценени финансови инструменти. Изводът:



трябва да изринем финансовото бунище,



преди да се възстанови способността на всички финансови пазари да функционират устойчиво и да насочват капитала в правия път, където е максимално рентабилен. Проблемът не е само в държавния дълг, порокът е по-дълбок. (В спора на Брюксел и МВФ прави са от фонда.) Изходът е само един: нормализиране на цената на капитала. После трябва да изринем Авгиевите обори от дълговия тор. Най-лесно е по метода на Херкулес - отмиване с много вода. Т.е. инфлация. Спомнете си времената на Рейгън и Тачър и ще видите, че при лихви 15-17% на междубанковия пазар до 18-25% на потребителските кредити, при 10-12% годишна инфлация светът е имал доста бърз растеж. Двуцифрената инфлация само за 5-6 години ще издуха натрупаното дългово бреме и фиктивен капитал. Но



първо трябва да се запушат дупките,



като се озаптят държавите, "принуждаващия монопол на силата" (Ротбард). Това означава да се лимитира фискът до безопасните 40% от брутния продукт, а държавният бюджет да завършва задължително с касов излишък или поне с баланс (при двуцифрен ръст на цените инфлационният данък е достатъчен да се обслужва обезценяващият се дълг). Рязко ще трябва да се ограничат политическият и икономическият интервенционизъм (всевъзможните субсидии, помощи, програми, държавни и наднационални бюджетни харчове). В нормалния икономически свят всяко нещо си струва реалната цена, субсидии чрез кредита няма, държавната намеса е свита, политическата класа е скромна, бедна и няма право да хвърля трилиони наоколо. Всеки става много пресметлив: бизнесът - защото капиталът е достатъчно скъп да възпира бюрокрацията и грандоманията; потребителите - защото получават истински добър доход от спестяванията си, но плащат яко за потребителски кредит.