До вота за президент остава малко повече от месец, дори аполитичните българи вече се заслушват в телевизора, за да прегледат стоката върху сергията. Има какво да чуят. На мнозина вероятно ще им хареса. Но то е далеч от това, което ще върши като президент човекът, за когото ще пуснат бюлетина.

От гледна точка на партийната обвързаност и трудностите по издигането кандидатите могат да се разделят на два вида - такива, около които имаше тежки партийни проблеми, и други, които бяха лишени от този товар. Вторите трябваше да бъдат далеч напред в кампанията и вместо да ухажват юруш-електората (никой да не се сърди, той си е постоянно наличен), вече следваше да водят трудния, но полезен дебат за действията си в рамките на президентските правомощия. Вместо това



всеки гаси безсмислен пожар



под краката си - Росен Плевнелиев е опарен от приятелския огън на Цветан Цветанов (историята с подкупа), Румен Христов обединява десните (дежа вю). Ивайло Калфин, издигнат с опасението, че няма да бъде припознат от червения електорат, обръща дефекта в ефект с подгласничеството на Стефан Данаилов. Ходът на БСП е удачен за партията и българското кино. Той може да се разглежда най-вече през призмата на психологията на червените симпатизанти - Данаилов наистина ще ги мобилизира, но тази мобилизация е в полза на крайно протоколен пост, характерен с никаквите задължения и премногото свободно време. За президент ли ще гласуват ентусиазирано, или за вице, който да ги радва в сериалите? Данаилов се снима ударно, докато бе министър и депутат, какво ли ще стане сега, когато въобще няма да има работа?

В среда на съскащи край конкурентите змии Меглена Кунева и Волен Сидеров отдавна трябваше да берат плодове в кампанията. Врагът при тях поне не е с партиен билет. Но ги няма в дебата, изостават, все още не е ясно какво предлагат и защо за тях трябва да се гласува. Специално Кунева е интересен случай - стартира рано кампанията, обикаля градове и села, иска да влезе в битка, но няма с кого. Следва да се бори с един (Плевнелиев), обаче трябва да са двама (и Калфин), но те великолепно я игнорират тактически. Поуката остава за умниците, които я накараха да се кандидатира, и сега просят по вестниците подкрепа от Доган.

Стигаме до втория наличен до момента сюжет в кампанията - думите и посланията на кандидатите. Тук вече наистина е интересно. Няма съмнение, че доста рибки ще налапат хвърлената стръв. Кукичката ще усетят след 23 октомври.



Росен Пленелиев обещава да крещи



на всеки, който подмени националните приоритети. Не е шега, ще крещи човекът, казва го в два всекидневника едновременно в пиарски излъскано интервю. Меглена Кунева се зарича да "стабилизира регионите", сякаш ще е кмет или премиер. Алексей Петров ще забранява партиите, Атанас Семов ще уволнява Бойко Борисов. Калфин кой знае какво не е предложил, но няма смисъл, защото червените легиони и без това са обладани от мисълта да набучат на щик Бойко Борисов (Плевнелиев). Очевидно кандидатите говорят много, но всичко, което казват или вършат, няма общо с бъдещите им действия, а въобще и с функциите на президентската институция. Всичко това не е политика, или поне не съдържателна. Това са чисто пиарски похвати, опити да се намери ниша, стремеж недостатъците да се неглижират и да се измислят достойнства. Т.е.



лъжи - като в рекламите на продукти.



Ще разгледаме малко по-подробно "тримата големи". Плевнелиев не само "крещи" по вестниците, в предизборния си клип също обещава, че ще "се чува гласът му". Две трети от изявите му са подчинени на обясненията как много пъти се е противопоставял на Борисов, ама никой не разбрал. Кунева се обявява срещу партиите, просто за да има мотив да се кандидатира. Калфин технократски е прозрял, че поне до първи тур основната му задача е да мобилизира социалистическия вот, за което е нужно главно да напада ГЕРБ. Тази технология за омайване на избирателя щеше да бъде донякъде приемлива,



ако не влизаше в глупостта



През 2001 г., когато изборите за президент бяха оспорвани, Георги Първанов отправи послания за социална политика. Той не спечели заради тях, а е и спорно доколко бе социален. Но това все пак разгоря някакъв политически дебат. Пет години по-късно изборите бяха предрешени, нямаше политика. Сега отново уж са непредвидими, а политиката отсъства. Президентът е главнокомандващ на армията, назначава и уволнява командирите й, отзовава посланици, има квоти за назначения в съдебната система, в съвета за електронни медии, може да влияе върху сектора за сигурност, помилва престъпници и опрощава вземания - всичко това са му правомощия, разписани в конституцията. Кандидатите трябва да дискутират по тях. За да знаем как точно ще упражняват функциите си. Кой на кого крещи и кого целува е песен на Ивана.

До вота все пак има време и тези теми може да бъдат засегнати. Но вече трябваше да стане. А щеше, ако кандидатите бяха хора, състезаващи се със собствени истории и биографии. Понеже са чужди, армия от скъпоплатени съветници и пиари се е заела да ги пренапишат, което най-вероятно ще отнеме цялото време до 23 октомври.