Утре беше Денят на поезията. Глаголното време изглежда сбъркано, та трябва да пояснявам: утре, на 1 октомври, някога беше Денят на поезията. След това го отмениха или просто зарязаха. Никой не го споменава, няма го в календара на медиите. На 1 октомври останаха някои други Дни, все световни: на музиката, на възрастните хора, на вегетарианците. Тоест поетите и читателите могат да превключат на който си поискат от тях. Впрочем, някои среди все още отбелязват Празника на поезията. Така до неотдавна на Деня на овчаря отделни хора без много шум почитаха св. Георги. Отиваха на черква и запалваха свещ.

Помнят се свежата суматоха и доброто вино на тогавашния 1 октомври. Поети и почитатели се стичаха в избрания град и четяха стихове с блеснали очи. Тълпяха се читателки - и те с блеснали очи. Веднъж нахакана поетеса извъртя плесница на непредпазлив поет - запомни се този акт за десетилетия. Друг път амбициозен автор се ожени - нещо като ритуално самоубийство пред олтара на поезията. Не се надпяваха и не деляха мегдан, дори доносниците не работеха, защото лудориите оставаха без последствия.

После някак отмъстително и подло празникът бе писан за тоталитарно наследство. Изваден бе от календара и закрит. Посред закриването на читалища, книжарници, театри и киносалони това мина незабелязано. Питам се защо. Дали пък някакви други среди не искаха просто да се почисти "теренът"? В суматохата на промените се изповядваха всевъзможни заблуди. Например, че наистина е възможна чистка в изкуството и, разбира се, овакантяване на "места". Имаше дори призиви някои автори да се оттеглят и да освободят... все това, "местата". Очаквах всеки момент и да съобщят поименно за кого точно трябва да ги опразнят.

Колко са били далече от истината подобни претенденти, за да живеят с



илюзията, че в поезията някой може да се

оттегли или - по-смешното! - да се настани!



Аз дори мисля, че в поезията изобщо няма автори, а само стихотворения, които никой не може по своя воля да прокара, още по-малко пък да изтегли. И че там ще се намери място за всяко истинско стихотворение, стига някой да има този късмет - да го изпее. Пред очите ми са минали много борби, но те са били за някакви други "места" - из медиите, в учебниците, в президиумите и дори в... сърцето на вожда. Безсмислието на всичко това бе демонстрирано нагледно - то се изпари, сякаш не е било. Беше като открит урок пред новите кандидати за слава. Но урокът остана без полза...

Противно на правописа, ще го напиша така: Празникът на Поезията. Та Празникът на Поезията след всичко това се превърна в нещо много лично. Днес, когато (ако) някой си купи книжка със стихове и най-вече, когато я разтвори - това си е вече Празник на Поезията.

Но 1 октомври е празник и на поетите, които никога не получиха (повечето от тях и не търсеха) от Поезията слава и привилегия, някой лев или дори гъдел от внимание под съцето. Те й бяха предани тържествено и нежно и не поискаха от нея нищо веществено и изразимо с думи.

На утрешния ден си спомням Тунчо Тунчев, поета от служба "Чистота", който събираше боклука на града - с неговия церемониален силует (винаги с костюм и с мека шапка), с лулата му, преизпълнен със съзнание за съдбата си да бъде непризнат, но в никакъв случай по-малко поет от това. Гордостта и достойнството му ме респектираха, бях сигурен, че този мъж не може да бъде унизен.

Спомням си Антония Огоста, внимателно и гузно отблъсквана от редакциите, която изпитваше радост от поезията и не опитваше да я крие. В младостта си тя работеше в моргата и животът сред тела и формалин не й беше отнел чувствеността на странна, но автентична поетеса, предана на своята неуниваща муза. След време, когато вече рисуваше потрети на минувачи в градинката при "Кристал", тя ми подари своята книжка. Стиховете й бяха някак безгрижно необичайни, едно съм запомнил завинаги:



НЕ МОЖЕШ МОЯ СВЯТ

ДА РАЗБЕРЕШ.

И ПАПАТА НЕ МОЖЕ

ДА МИ БЪДЕ СВЕЩ.



Написано е точно така - с главни букви. Стихотворението сигурно ще предизвика безчет усмивки. Но понякога е достатъчен и само един, който не се усмихва...

Спомням си и Георги Ал., едър и гръмогласен мъж, превеждаше Омар Хайам, посещаваше ни в "Септември", винаги съпроводен от рядко хубава млада жена. След време го видях да поставя нейните некролози по стените на София - беше дъщеря му. И много след това, когато премествахме редакцията от площад "Славейков", намерих на дъното на едно чекмедже стихотворението, което бе изпратил след смъртта й. Как снимките й го гледат от зидовете на града, как минувачите отнасят образа й със себе си и как баща й, поетът, лепи своите некролози - "знамена подир разгром".

Или онзи възрастен счетоводител от дефилето на Искър, който ми напомняше баща ми и който никога не бе писал, но в една от най-тежките зима на промяната ми донесе дълго-дълго стихотворение, посветено на майка му и на нейната мъчна съдба. Искал нещо да й подари пред великата раздяла и измислил това: стихове. Беше поемка за една селянка, наказана да умре далеч от дома си. Слогът и интонациите напомняха поезията след Възраждането, наивизма на даскалското творчество. И оттам помня един куплет, финала:



Сега кат' не мога вече

да отида в роден кът,

минават всички спомени

за последен път.



Човекът не бе го писал, за да го харесаме ние с вас. Бе го написал, за да се поклони на майка си, а по някакъв начин бе изразил и себе си.

Стоеше пред мен като стареца от "Мадригали" на Иван Радоев ("не, не стоеше, а едва стоеше") - един поет, дошъл в редакцията със своя непознат, драматичен свят. Двата образа се сливаха, може би защото бяха противоположни: моят посетител, простодушно изкушен аматьор, и героят на онова стихотворение - изтънчен, класично настроен поет. Впрочем, за "Мадригали" може да ви разкажа някой следващ път. Нищо че Празникът на Поезията беше утре. Какво ни пречи да опитаме още веднъж...