Според утвърдената градска легенда на 3 март 1878 г. във Варна живеят точно две български семейства. Това най-вероятно е невярно, семействата сигурно са били повече. Но точната бройка не променя факта, че градът е бил населен с хиляди турци, евреи, гърци, гагаузи, българи, черкези и арнаути. И днес основните махали в централната част носят името на някога населявалата ги народност, в т.ч. и арменците, които са се заселили масово малко по-късно, след Освобождението.

Не ни е известно обаче управителят на Варненски санджак някога да е давал обяснения за етническото и верско разнообразие в пристанищния град, както не ни е известно това да се е случвало в Солун, Марсилия, Александрия, Неапол...

Всъщност етнически чисти градове са възниквали единствено след мащабни политически репресии с катастрофални стопански и социални последици. Тъжните примери са налице в различни епохи и части на света - от Испания след края на Реконкистата, та до прогонването на индийците от Уганда по времето на Иди Амин (следва срив в търговията и снабдяването с храни и масов няколкогодишен глад) ... Не е нужно да се връщаме до Вавилонското стълпотворение, за да осъзнаем колко празен и глупав е днешният разговор за "мултикултурализма", събуден от тежките проблеми на имигрантските общности в Европа и особено от зловещата реакция на норвежкия изверг Брейвик. Както привържениците, така и противниците на "мултикултурализма" боравят с кухо понятие. Съжителство на различни етноси, култури и религии е имало през цялата човешка история във всяко населено място, по-голямо от Владая (където също има внушителна ромска махала).

Не говорим за драматични и нови социални явления, а за нещо много по-просто - за лоша политика. Многообразието и различието винаги е пораждало напрежения и поставяло пред управлението тежки въпроси - дали и доколко е допустимо малцинствените групи да изповядват свободно (и особено публично) религията си, да носят специфичните си облекла и прически, да следват собствени норми в семейството, морала и търговския оборот, да се подчиняват на собствени политически авторитети. Понятието за цялостна и пълноценна "интеграция" на малцинствените групи е непознато до XIX век в САЩ (melting-pot доктрината), но дори и там - в страната, създадена единствено от имигранти, интеграционната доктрина търпи историческо поражение със заселването на католиците и евреите, а впоследствие - с даването на пълни права на цветнокожите. За "старите" европейски общества (всяко от които дълбоко привързано към собствените си исторически традиции) очакването за пълноценна интеграция е лишено от каквито и да било социални и политически основания. Крайностите в днешния сблъсък са също абсурдни. Противниците на "мултикултурализма" призовават или за прогонване на малцинствените общности, или за тяхната пълна и при нужда дори насилствена асимилация към заварената култура, каквото и да значи това (може би значи китайци, облечени с кожен голф, шапка с перо и засукани мустаци да пият бира на Октоберфест?). Привържениците му, обхванати от класическия за крайната левица Стокхолмски синдром, са готови да пожертват човешките права и достойнство, за да защитят правото на обособени общности да практикуват обичайното си право в личните и семейни отношения или да се подчиняват безпрекословно на религиозни авторитети в иначе святата за левицата секуларна държава. И двете групи имат огромно политическо влияние с пагубни последици, а именно - загуба на политическа воля и влияние от страна на управляващите за налагане на естествените и задължителни норми на съжителство, т.е. провал на функциите на политическата власт.

Отговорността неизбежно пада върху представителите на управляващите среди, обичайно (но не задължително), произлизащи от господстващата в расово, етническо и религиозно отношение група на населението. А отговорностите са прости - властта е длъжна да осигури свобода, мир и взаимна стопанска полза от съжителството на различни хора в общността. Подозрението, враждебността и в крайна сметка ксенофобията са естествен продукт на съжителството между различни хора. Инстинктът на мнозинството да премахне различието и да наложи нормите си по насилствен път, обикновено чрез стихийната сила на тълпата, е притъпен от ужасния исторически опит, но за съжаление не е изкоренен. Властта е на първо място длъжна да сдържи агресията на мнозинството, за да осигури свобода на гражданите. И това е може би единственото, което днешна Европа успява да осигури. Днешна Европа обаче е основана на принципа на безпрекословна защита на личните, а не групови права. Това означава, че властта е длъжна да осигури свобода на индивида срещу посегателствата на авторитетите в собствената му малцинствена група (семейни, верски, икономически). Длъжна е да защити жената мюсюлманка, която не желае да живее по шериатските норми, да защити ромското семейство от стопанска зависимост към "бароните" на квартала, китайския имигрант от неговия "посредник", който ежемесечно отнема до 90% от заплатата му. Тази политика на правителствата в Европа е най-малкото неубедителна, а често може да бъде определена и като провал.

Ако защитата на малцинствата от посегателства от страна на мнозинството е на ниво, поне в страните от Западна Европа, това се дължи най-вече на вътрешното сдържане от страна на обществата. Размириците през последните години показаха, че властта не е в състояние, или по-скоро няма воля, да сдържи агресията вътре в имигрантските гета, разрастването й във всички бедни квартали, а и пренасянето й по луксозните търговски улици. Причините за тази агресия, обществените заболявания, които тя показва, са предмет на съвсем отделен анализ. Ясно е обаче, че тези причини не са от расов или верски характер. Не е "мултикултурализмът" виновен нито за изпадането на големи части от населението извън обществото, нито за разпада на солидарността и общата ценностна основа на съжителството.

И най-сетне, политическото управление се оказва все по-неспособно да осигури взаимната стопанска изгода от съжителството на огромни маси хора в гъсто населените градове. Може да звучи цинично, но именно възможностите за работа, търговия, предоставяне на различни услуги е в основата на събирането на хората за съжителство в градовете. Много преди уличните настилки, осветлението, канализацията хората са се събирали около пазарищата, а по-късно - около работилниците и фабриките. Днешна Европа все по-трудно успява да убеди гражданите си, че от техния съвместен живот в градовете ползите са повече, отколкото вредите и загубите. Хората изглежда не вярват, че им е хубаво да живеят заедно - да споделят улиците, пазарите, магазините, кръчмите, във взаимна полза, удоволствие и изгода.

Това недоверие е обхванало заможните буржоазни среди, убедени, че от техните данъци преживяват мързеливци, които не искат да работят и съзнателно живеят на помощи. Обхванало е "ниската" средна класа от търговци, занаятчии и свободни професионалисти, които се чувстват все по-несигурни както поради увеличаващата се престъпност, така и поради тежките икономически условия. Обхванало е и хората от бедните квартали (съвсем не само имигранти), които са убедени, че социалната сегрегация отнема шансовете им за добро образование и прилична работа, а икономическите реформи непрекъснато задълбочават разликата не само в имуществото, но и в житейските перспективи. И за съжаление се налага да признаем, че и трите групи са в значителна степен прави...

Факт е, че управляващите в развитите демокрации не са готови да посрещнат тези предизвикателства, или казано съвсем шаблонно, но и съвсем точно - лидерството в Европа и САЩ не е на нивото на проблемите. Политическите партии и от левицата, и от десницата залитат в популизъм, който ги задълбочава. Левите партии са все по-податливи на групов малцинствен натиск, в стремежа си да гарантират подкрепа и да спрат процеса на създаване и укрепване на нови, "истински левичарски" формации, които ги изместват. Десницата все по-често се отдава на ксенофобия и "културен расизъм", за да стегне редиците на консервативните кръгове и да предотврати завземането на нови територии от крайните националисти. И двете тенденции на популизъм и отстъпление задълбочават проблемите и увеличават трудностите. И двете свидетелстват за тежка криза на обществата и на политическото лидерство. Животът в динамичната социална и стопанска среда на градската цивилизация е труден, още по-трудно е управлението на тази среда с демократични средства. Неслучайно неофициалният девиз на Анкх-Морпорк, архетипния "мултиклутурен" мегаполис от романите на Пратчет, е Hate it or leave it ("Мрази го или се разкарай").

Но нека не наричаме неуспехите си "мултикултурализъм" ...