Вълна от идеи за вдигане на данъците, извънредно облагане на богатите и въвеждане на чисто нови налози залива света. В САЩ президентът Барак Обама, ударен от несполуките в икономическата си политика, посегна към "доходите на богатите" - традиционната тема на политическо разделение, за да мобилизира електората преди предстоящите избори догодина. Но не е само там. В Италия облагането на по-заможните също бе част от първоначалния антикризисен пакет. Във Франция президентът Саркози също флиртува с подобни идеи, за да реши проблема с бюджетните дефицити (въпреки че данъците във Франция въобще не са ниски дори и в момента).



Какво мислят милионерите



Уорън Бъфет наскоро обяви, че не смята за нормално да плаща по-малко данъци от секретарката си. Всъщност това сравнение е правено и друг път, само че сега придоби по-голяма публичност заради използването му за политически цели. Във всеки случай Бъфет е последователен както в словесната си подкрепа за Демократическата партия, така и в своите действия - той дари голяма част от богатството си за благотворителни цели, за да е полезен на обществото не само чрез своя бизнес, но и чрез богатството си. В някакъв смисъл точно хора като него не бива да бъдат облагани с високи данъци - тъй като очевидно ефектът ще е много по-добър, ако парите останат в неговите ръце.

Историята на Уорън Бъфет обаче е показателна за други проблеми на данъчните системи в много страни - сложност и непрозрачност. Доходите на Бъфет първо се облагат с корпоративен данък, после се облагат с подоходни данъци (данък дивидент, осигуровки). Ако човек гледа само данъците в подоходната му декларация, те наистина са по-ниски, отколкото на секретарката му. Но ако се включат и удържаните преди това корпоративни данъци, ситуацията е различна.

Впрочем примерът на Бъфет е показателен за сложността на американската данъчна система, която според немалко изследвания е една от най-неефективните в света. Тя е пълна с изключения, преференции, изключения на изключенията, ограничения на изключенията и т.н. - хиляди и хиляди страници. Попълването на данъчна декларация и плащането на данъци изисква данъчен консултант. Който има добри счетоводители и грамотни данъчни адвокати, може да избегне голяма част от задълженията си към бюджета.

Впрочем в САЩ всяка година се плащат десетки и стотици милиарди долари за данъчни консултации, а това си е чиста загуба за обществото. Това е и реален провал на американската данъчна система, резултат от безкраен лобистки натиск от всякакви заинтересовани страни. Но именно този проблем няма да бъде решен. Явно е по-лесно да се говори срещу богатите, отколкото да се запушват пробойните в данъчната система. Което пък показва, че целта е популистка и по-скоро преследва политически дивиденти, отколкото реално подобряване на данъчната система и насърчаване на икономиката.

Между другото, показателна е и реакцията на една друга идея на Уорън Бъфет. Той предлага на конгресмените, гласували за бюджетен дефицит, да се забрани да се кандидатират за следващ мандат. Тази идея, разбира се, не среща много подкрепа в политическите среди и затова почти нищо не се чува за нея. Едно е политиците да говорят абстрактно срещу богатите, съвсем друго е да предприемат конкретни стъпки за ограничаване на лобизма и харченето.



"Възмездие" за лошите банки?



Темата за допълнително облагане на богатите беше предхождана от темата за вдигането на данъците за част от богатите, а именно банкерите. Това беше истинска пародия, защото много държави първо наляха трилиони в банките, а след това взеха някой и друг милиард обратно под формата на по-високи данъци.

Европейската комисия реши, макар и с бързината на албански реотан, да се покатери на вълната на популизма и предложи данък върху финансовите транзакции, който да пълни бюджета на ЕС. Всъщност това е косвено облагане - тежестта ще бъде понесена от крайните клиенти на банките, които ще плащат по-високи лихви и по-високи такси, но това ще се почувства по-късно.

Някои страни като Швеция например вече са изпробвали ефекта от подобни данъци и са се опарили - резултатът е бил бягство на капитали и сделки от страната. ЕК обаче наивно твърди, че Евросъюзът ще даде пример и този пример ще зарази целия свят, така че финансовият данък ще стане световен. Разбира се, нищо подобно няма да се случи. Г-20 не може да постигне съгласие по въпроса заради опозиция не само от САЩ, но и от Азия и други страни. Някои като Австралия и Канада питат, при това съвсем основателно, защо трябва да наказват собствените си банки, след като те нито са фалирали, нито са били спасявани? Така ЕС може да осъмне като единственият глобален играч, който облага финансовия си сектор, с което ще направи континента още по-неконкурентен в привличането на капитали.

И тук говорим по-скоро за палиатив, отколкото за реално желание да се направи нещо. Защото е ясно, че по отношение на банките дългосрочното решение включва поддържане на повече собствен капитал и механизъм за бърз и структуриран фалит - така че въобще да не се налага правителствата да вкарват средства и да губят пари. Но това решение не става за политическа употреба.



Дупка до дупка, кръпка до кръпка



След като правителствата в много страни раздуха бюджетните дефицити до невероятни нива - уж като антикризисна мярка, сега същите правителства се налага да преборят тези дефицити, защото много държави приближават ръба на фалита. Политиците, разбира се, няма да си признаят, че са причинили настоящата фискална криза. Напротив, отчаяно се опитват да отклонят вниманието чрез нарочване на други.

Дори Европейската комисия, която сега иска да възприеме позицията на институция, защитаваща бюджетното благоразумие, в началото на кризата имаше обратната политика. В официалния антикризисен план на ЕС се подкрепяше увеличаването на бюджетните дефицити. Което навежда на много мисли, като например дали и при следваща криза ЕС демагогски ще подкрепя най-модните конюнктурни идеи, вместо да защитава благоразумието? Но това е друга тема.

Политиците, създавали дефицити и в добри, и в лоши времена, сега трябва да се сблъскат със своя франкенщайн - дефицитите вече са враг номер едно на Европа. Обаче лесно ли е на хората, които са започнали скъпи начинания и щедри социални програми, да тръгнат в обратната посока и да се захванат с черната и неблагодарна работа - да реформират публичния сектор? Дори вдигането на данъци изглежда по-лесно за политиците от това да правят реформи. А тъй като вдигането на масовите данъци все пак е непопулярно, удобният вариант е на мушката да се сложат богатите. Проблемът е, че в много страни данъците и без друго са изключително високи и вредят на развитието. Вдигането на ставки вероятно няма да донесе повече приходи, а даже може да ги намали заради негативните ефекти върху икономиката и заетостта.

Помните ли как Гърция разчиташе да напълни бюджета с увеличаване на данъци, а после данъчните приходи спаднаха, което съсипа първото спасително споразумение? Между другото, в Гърция данъчните ставки са много по-високи, отколкото в България, а данъчните приходи са по-ниски като дял от БВП. С по-високи ставки се събират по-малко приходи - не е учудващо за нас, но изглежда много западни политици и чиновници от МВФ още не го проумяват.

А да припомням ли как нашите синдикати и Министерството на труда ни увещаваха, че вдигането на осигуровките няма да има негативни ефекти? Сега същите се учудват защо няма нови работни места и безработицата продължава да расте. Синдикатите твърдяха, че плоският данък е несправедлив, нечестен и работи за богатите, като им намалява облагането. Всъщност се получи точно обратното - заради ниската ставка много повече хора декларират високи доходи. След въвеждането на 10-процентния плосък данък приходите от облагането на доходите се увеличиха и растяха дори по време на кризата! Няма по-силно доказателство, че данъчната реформа и ниската ставка са здравословни за бюджета.

Икономическите изследвания отдавна са доказали, че успешната програма за справяне с дългове и дефицити трябва да се базира на реформи в разходите и структурни промени, насърчаващи икономиката. Да се залага на увеличаване на данъчното бреме е контрапродуктивно и често води до рецесии. А рецесиите от своя страна не просто увеличават безработицата, но и влошават бюджетния дефицит, точно обратно на целта.