Краят на политиката - звучи драматично. И е драматично. Защото националната политика все по-често действа на предела на своите възможности. Това е тревожна констатация. Става въпрос за това дали политиката в традиционния смисъл на думата може да организира за решаване на проблемите. Политиката е станала твърде бавна, за да отговаря ефективно на глобалните въпроси. Глобалният капитализъм създава потоци, които лесно преминават през държавните граници и управлението на процесите в отделната държава става все по-трудна задача. Това важи за финансовите и капиталовите потоци, но се отнася и за потоците от хора - или за миграцията. Например все още най-силната икономически страна в света САЩ не може да овладее южната си граница.

Няколко са аргументите в защита на тезата, че ролята на политиката в света отслабва. Първо, въпросите, изискващи политически решения, стават все по-сложни, докато политиката възприема все по-краткосрочна ориентация и търси все по-прости решения. Днес политическите проблеми не се разрешават един след друг, а се поставят едновременно на дневен ред под натиска на медии и партии. Не остава време да се обмислят нещата, да се проверят различните възможности, да се изготви стратегия. Политическата дейност се свежда до



половинчати решения с кратък живот



Второ, политиката все повече изостава от икономическите и социалните проблеми, а срокът на годност на реформите става все по-кратък. Все по-бързо проблясват новините, свързани с бъдещето на бизнеса: застраховки срещу фалит, финансови деривати, фючърси, къси продажби. Политиците едва ли разбират за какво става въпрос, още по-малко могат ефективно да се намесят. Хиляди са ежедневните сигнали - по мобилни телефони, електронна поща, интернет новини, социални мрежи, търсачки, както и сигналите от традиционни форуми и конференции, чийто брой неимоверно е нараснал. Всичко това днес трябва евентуално да се отсее, подреди или игнорира - да се осмисли обаче вече не е възможно.

Трето, пагубно за политиката е, че представителната демокрация днес води



до безкрайни процедури за съгласуване



заради наличието на многобройни формални и неформални заинтересувани групи. Все повече актьори демонстрират интереси и се включват в играта на много нива, в каквато се е превърнало държавното и наддържавното управление. Стратегически въпроси като застаряването на населението, кризата на държавата на благоденствието, липсата на образование, трудностите на интеграцията, загубените идентичности, противопоставянето Китай - САЩ, ускоряването на процесите в ЕС или не се поставят и проучват, или се правят прекалено малки крачки с незначителен ефект.

Докато представителната демокрация изпълни всички процедури по дискусии, преговори, споразумения и стигне до някакво решение, първоначалните проблеми вече отдавна изглеждат различно. Или настроенията са се променили и официалните регулаторни механизми вече не важат. Всъщност желанието за смислен дебат се заменя с безкрайни празни приказки, което затлачва вземането на стратегически политически решения.

И четвърто, политиката е възприела курс "оцеляване" вместо да решава структурни проблеми. Най-драматичен пример за това е проблемът с дълговете на държавите в развития свят. САЩ вече толкова са задлъжнели, че пространството им за действия в национален и международен план става все по-ограничено. По тази причина Щатите вече не са световен лидер. За всеки непредубеден решението на проблема е да се "простираме според чергата си", тоест да се приложат програми за големи икономии.



Но в представителната демокрация това е неприложимо -



ще бъдат загубени изборите, а новото правителство ще избегне по същата причина непопулярните решения. Политиката бездейства, а дълговете се трупат.

Същият ефект днес се наблюдава и в Европа. Спрямо Гърция, Португалия и Ирландия бяха наложени отвън строги програми за икономии, на ред са Испания и Италия. Това би променило изгражданите с десетилетия модели на благоденстващата държава, но то ще бъде отхвърлено от мнозинството и съответно не е политически приложимо.

Предвид всичките тези аргументи не е чудно, че демократичната политика има структурен проблем в осигуряването на резултати. Тя стигна до предела на своите възможности и затова вече можем да говорим за "край на политиката". Няма изгледи, поне в рамките на една държава, политиката да се промени в степен, достатъчна за решаване на проблемите.



Тогава какво правим?



Когато политиката вече не може да отговаря на високите изисквания на гласоподавателите, може би ще трябва да намалим очакванията си. Този въпрос не трябва да се разглежда от неолиберална гледна точка, която има негативно отношение към политиката и надценява ролята на пазара. Вероятно политиката, но и науката трябва да се помъчат да разработят по-силни концепции. Може би са по-добри шансовете да се прехвърлят отговорности на други нива - например към градовете, което на практика вече става, защото градовете, а не държавите са възловите точки за новите капиталови, информационни и демографски потоци.

Няма готова рецепта за проблема. В дебата за "края на политиката" няма защо да сме прибързани. Това е трудна тема за публична дискусия, която обаче не може да избегнем.



---------------

* Проф. д-р Клаус Зегберс е специалист по международни отношения в Института за политически науки към Свободния университет в Берлин, оглавява и сектора за политически науки в Института за изследвания на Източна Европа. Научните му разработки са посветени на теорията на международните отношения, трансформацията на бившите съветски републики и глобализацията.