Може би си мислите, че да се дава на народа право на глас за най-съдбоносните решения, засягащи страната му, е втората природа на съюза от нации, които твърдят, че демокрацията е свещеният им основополагащ принцип. Но когато Георгиос Папандреу обяви, че Гърция ще проведе референдум за последния "спасителен" план от шоковата терапия на ЕС, вестта бе посрещната с възмущение в премиерските канцеларии в цяла Европа.

Гръцкият премиер бе привикан на срещата на Г-20 в Кан от германския канцлер Ангела Меркел, за да чуе какво предвижда законът за бунтовете при такава дръзка неблагодарност. Дозата нови заеми, 50-процентното доброволно отписване на дълга и новите съкращения и приватизации трябваше да решат въпроса и да спрат заплахата от зараза за цялата еврозона - нищо, че кусурите на сделката са болезнено ясни.

Разбира се, и маневрата на Папандреу е последен опит от негова страна да спаси политическата си кожа след месеци на масиран уличен натиск срещу предходните спасителни мерки и политика за затягане на коланите, които изправиха гръцкото общество на ръба на пропастта. Правителството му може и да падне, референдум може и никога да няма, но дори и да се случат, гърците със сигурност ще продължат да бъдат заплашвани и изнудвани.

И всичко това опира до сърцето на проблема с демокрацията в Европа. Тук не става дума само за страха от рисковете при забавяне на трескавите фондови пазари, който предизвиква апоплексия, но и



от опасността гърците да гласуват погрешно



Нещата в ЕС не се случват с гласуване. И когато държавата наистина реши да се допита до народа си, както стана в Дания и Ирландия, го кара да гласува отново и отново, докато не се произнесе правилно.

Дефицитът на демокрация обаче сега прерасна в криза на демокрацията. За да защити банките, които отпускат заеми на Гърция, и елита си - от нежелани данъчни изисквания, тази страна е системно лишавана от суверенитет, докато представителите на ЕС и МВФ жужат около министерствата й, съставят бюджети, поставят срокове, "съветват" по данъчни въпроси и натискат за разпродаване на държавно имущество.

Не е чудно, че националистическият гняв расте. На фона на смъртоносната спирала от съкращения в разходите и увеличения на данъците, които запращат Гърция в още по-дълбока бедност и задлъжнялост. Във всичко това няма смисъл. Ако не се разбере, че се спасява не гръцката икономика, а европейските и американските банки, купили гръцки дълг. За да се защитят рентиерите и да се попречи на техните провали да взривят европейската кредитна система, Гърция преживя най-тежкото данъчно затягане на коланите, налагано в развита икономика без възможност за каквато и да е компенсация или монетарен стимул заради членството в еврозоната.

В резултат на това икономиката й се срива, а дългът се разраства като гъба. Предложението на Папандреу за референдум можеше поне да повдигне въпроса за някаква алтернатива. Без спасителен план за гръцката икономика



всякаква обичайна форма на фалит би била възможна



при условията на кредиторите и така Гърция е изправена пред десетилетия на стагнация. При това положение банкрут по модела на Аржентина и излизане от еврозоната изглежда все по-добра възможност.

Но Гърция е само най-крайната точка на кризата в еврозоната. Португалия и Испания, другите две страни, управлявани от фашистки диктатори до средата на 70-те години, също бяха принизени чрез спасителни мерки до протекторати, управлявани от Брюксел, Франкфурт и Вашингтон, с тежки икономически и социални последици.

Сега заразата заплашва Италия и кризата в Европа рискува да върне глобалната икономика отново в рецесия. Новият спасителен пакет за Гърция вече беше признат за провал, евролидерите тръгнаха да лобират Китай да подкрепи широкия спасителен пояс, а Международната организация на труда предупреждава за световен взрив в безработицата и социалните протести.

Както и във Великобритания, кризата в Европа със задлъжнялостта и стагнацията не се дължи само на прахосничеството на държавата. Тя е преди всичко резултат от намалелите данъчни приходи заради рецесията от 2008 г. Частното инвестиране се срина и докато правителствата от еврозоната не започнат да спасяват реалната икономика, а не банките с публични инвестиции за постигане на ръст, спасителните планове ще продължат да се провалят.

Това обаче



ще изисква радикална промяна в политиката на страните от еврозоната,



но все още не се е появил и най-малък знак. И затова еврозоната е пред потенциален разпад и е малко вероятно да успее да оцелее в настоящия си формат. Не е както в самото начало, когато не се знаеха опасностите и недостатъците, свързани с еврото, въпреки критиките, идващи от ляво и от дясно. Винаги може да се очаква бедствие, когато се обединят 17 държави с доста различно ниво на развитие и производителност около единна валута без сериозни данъчни и парични трансфери. Както и когато се поддържа този съюз със строга централна банка, но без пълна монетарна власт или заслужаващ доверие демократичен контрол.

Сътресенията след кризата от 2008 г. са причината и за това бедствие. Според архитектите на еврото единната валута трябваше да бъде катализатор за по-дълбока интеграция, която те винаги са приемали за съществена, за да могат европейските корпорации да отбележат достатъчно голям ръст и да се състезават с компаниите в глобален мащаб. Сега приемат кризата в еврозоната като трамплин за създаването на фискален съюз и икономическо правителство, което чакат от доста време.

Загубата на доверието в резултат на кризата излиза извън рамките на еврозоната и стига до икономическата идеология, която формира целия Европейски съюз от десетилетия: за дерегулация, приватизация и привилегия на корпоративната власт, независимо от скромните права на работниците, представени като начин за ограничаване на социалния дъмпинг. Точно това е моделът, който в момента преживява криза в западния свят. Разбира се, британските тори са евроскептици, подкрепят подобен безотговорен модел "всичко да е безплатно за всеки" и само пречат на възможността за превъзходство на Лондонското Сити - чиято роля промени британската икономика и задълбочи влиянието на кризата - подкопавана от намесата на ЕС.

Макар миналата седмица Ангела Меркел да пробуди призрака на войната, ако еврозоната се срине, нито една от основните политически партии в Европа не смее да признае гласно провала на демократичния модел. Всичко бе оставено в ръцете на Кентърбърийския архиепископ и на Ватикана, които поискаха промяна на финансовата система. Навсякъде по света кризата обърна с главата надолу ортодоксите от старото поколение - и светът ще бъде различен, когато се отстранят отломките от миналото.