Седмицата роди новина - Георги Първанов няма да става омбудсман. По едно време помислих, че точно такъв иска да бъде. Разправяше, че не ламти за власт, постигнал бил всичко в политиката. Желаел само да помага на хората, да строи мостове, да съдейства за толерантността и разбирателството. Дори книга написа, която, ако се вярва на аплодиращите интелектуалци, е част от съкровищницата на световното културно наследство.

Тези дни обаче стана ясно, че работата не е толкова международна. Нито филантропска.



Първанов обяви, че се връща в БСП,



сяда на последния ред и посъветва ГЕРБ и БСП като се плюят, да знаят, че "може да ни се наложи да седнем на една маса и да търсим и такъв вариант - правителство на националното единство". Един омбудсман не говори така, особено в първо лице множествено число.

Нека се върнем малко назад. Постпрезидентското бъдеще на Първанов е един от основните сюжети в българската политика още от времето, когато влезе на "Дондуков" 2. Славното настояще първоначално обгръщаше в пурпурна мъглявина бъдещето - Първанов се държеше като човек, стъпил на самия връх, чиято следваща спирка може да е единствено пантеонът на историята. Но с преполовяването на втория мандат започнаха да се усещат далеч по-земни действия и стремежи -



ще прави партия, няма,



ще се връща в БСП, няма да се връща. Всичко това бе продиктувано от силното желание да остане в политиката, което означава слизане по вече изкачената стълба. С намирането на обществено приемлив мотив защо.

Ходовете по изпълнението на тази цел са синоним на целия втори мандат. Ако през първия Първанов бе опозиция на изпълнителната власт и спечели всеобщи симпатии, поради което бе преизбран убедително, то времето след 2006 г. бе пълно с противоречия, задкулисие и усилия, които трудно надхвърлят собствените му амбиции. Сега той казва, че се връща в БСП, но през ноември 2009 г. в шумно коментирано издание на "Шоуто на Слави" заяви, че няма да се връща. Не го блазнят постове и отрича да става депутат, но при една от честите крамоли с Бойко Борисов заплаши, че ще участва на избори. Колебливите опити за партийно строителство са добре известни. Само ще добавим, че след като на 15 септември тази година в Стара Загора замрази проекта АБВ, на 18 септември в Пловдив разви тезата за "коалиция тип АБВ" (А - това са 80 души депутати от партията победител, Б - още 30 депутати и В - останалите). Няма нужда от тълкуване на цитата в скобите. Нека си припомним 2007 година. Проф. Николай Овчаров заяви тогава по повод т.нар. Комитет на интелектуалците: "Комитетът е създаден с подкрепата на държавния глава. Това е първата крачка за реализирането на идеята му за участие на гражданското общество в политиката". Първанов се разграничи от структурата веднага след като я създаде. Днес няма комитет. Т.е. да се анализират негови думи, или да се нищи целта на учредяваните формации, е еднакво безсмислено.

Паралелно с личните изяви на Първанов и с приближаването на края на втория мандат течеше още един сюжет - близки до него другари, или такива, далечни от Станишев, анонсираха известното вече днес връщане в БСП. Той обаче отвръщаше ни лук ял, ни лук мирисал: "Как ме виждате в тази роля?" Постепенно строителството на "граждански структури" замря. "Надпартийността му" фалира. Хипотезите за това фиаско са две. Или през цялото време желанието да остане в политиката е било съчетано с



незнание как точно да го направи



Или няма фиаско, а просто досега речникът му е бил съобразен с нуждите на деня - подобно на Борисов, който се кълнеше, че няма да прави партия, на Плевнелиев, че няма да се кандидатира за президент и т.н.

Походът на президента обратно към БСП е удачен лично за него. Първо, защото "гражданската му роля" бе силно надценена, пък и политиката в България, въпреки омерзението на електората към нея, се крепи изцяло на партиите. Второ, защото най-перспективната и устойчива партия си остава БСП. Ако Желю Желев и Петър Стоянов можеха да стъпят върху подобна мощна структура, те щяха да намерят политическа реализация и след края на мандата.

Нека никой не се подлъгва по моментните проблеми в БСП. Четири години след Виденовата зима тя излъчи президент, а осем по-късно състави правителство. Недостатъците на кабинета на Станишев, на когото сам Първанов бе благодетел, ще бъдат забравени доста по-бързо. След отлива на дясноцентристкия популизъм (изразът не е точен синоним на управлението на Борисов, но точен трудно може да бъде намерен), една скала ще стърчи в морето и това ще бъде БСП - олющена, мрачна, но достатъчно голяма да приюти искрен ентусиазъм и прелетни птици. Така стана след царя, така ще е след Борисов. Постепенно в Европа и България



махалото пак се засилва наляво



Първанов правилно се ориентира къде да свие гнездо.

Вероятно наистина не иска да оглави БСП. Но постове му трябват. Управлява му се, иска пряко да дърпа конците в държавата, целият втори мандат бе доказателство за това. Как? Ами ето, Симеон Сакскобургготски остана патрон за НДСВ и без да е формален лидер. Сега Доган искаше да го издигне за президент. Сигурен съм, че президентът на първо време се вижда като цар в сянка за БСП. А на второ? Може би и той да бъде издигнат. "Аз мога да участвам в организацията на една кампания за парламентарни избори с идеята те да бъдат спечелени. А кой ще бъде премиерът зависи от много обстоятелства. Зависи от това кой печели, зависи от коалиционната формула", заяви в едно от интервютата Първанов. Ето едно нещо - премиерството, което не отрича. Но може да бъде премиер, само ако преди това БСП позволи да й стане цар.

Висящ остава въпросът с мотива - къде е ползата за България от всичко това. Но откакто Бойко Борисов влезе в политиката с обяснението, че е останал без работа и го направил напук, и после обра народната любов, мотивите не представляват особена важност.