През последния месец навярно поне една трета от коментарите по икономически теми включват под една или друга форма размишления върху евентуалния крах на еврото или изчезването на общата европейска валута изобщо. Интересното е, че в много голяма степен най-активните вещатели на смъртта на еврото са експерти и представители на организации и компании, които само допреди няколко месеца се опитваха да убедят широката публика, че проблем в Еврозоната няма. Всичко това има логични основания.

Но все пак нужна е малко предистория, за да стане ясно, че проблемите на голяма част от европейските страни нямат нищо общо с ползването на обща валута. Много икономисти твърдят, че икономики с различна степен на развитие не могат да ползват общи пари. Историята обаче говори друго - например златото е било използвано като глобални пари, без това да пречи на развитието и търговията. В рамките на една национална държава, региони с различни доходи и бизнес използват обща валута. В страните със слаби валути пък често се наблюдава валутна субституция, т.е. някоя от световните резервни валути се използва и за вътрешна размяна (долар, евро, а преди - германска марка, и др. под.). Защо за тези най-често бедни и изостанали страни използването на обща валута с развитите страни не води до подобни кризи като настоящата?



Какъв тогава е проблемът на Еврозоната?



Най-накрая инвеститорите и анализаторите прозряха, че част от страните са притиснати от едновременното действие на три фактора - нисък растеж и конкурентоспособност, високи дефицити в публичните финанси и банков сектор, поел твърде много риск. Но загубата на конкурентоспособност е резултат от вътрешни политики. Правителствата ограничават гъвкавостта на пазара на труда и задушават бизнеса с регулации, повишават социалните плащания, увеличават непроизводителната заетост в публичния сектор, финансират скъпи инвестиционни проекти. Така местните предприятия губят конкурентоспособност на международния пазар. Но вместо реформи те дълго време "крепяха положението" с цената на все по-високи бюджетни дефицити, за да могат да продължат със социалните плащания, а бизнесът ставаше все по-зависим от държавни поръчки и вътрешно потребление. Нежеланието за създаване на функциониращата пазарна икономика (да, точно това, което искаше от България и другите кандидатки Европейската комисия, не направиха много от "старите" членки) сега дава стагнираща икономика, което поставя под съмнение платежоспособността на правителствата и банковия сектор.

Преди еврото бюджетното разхищение и антипазарните регулации се наказваха - било чрез високи лихви, било чрез девалвация на местната валута. На теория, според замисъла на ЕС и европейския валутен съюз, всяка страна би следвало да е отговорна за държавния си дълг - оттам би следвало пазарите на дълг и лихвените нива да са "спирачка" пред действия, които застрашават платежоспособността и конкурентоспособността на реалния сектор. От своя страна търговските банки във всяка страна би следвало да носят сами риска от дейността си и съответно да кредитират при условия и лихви, съответстващи на опасностите пред длъжниците. Колкото и парадоксално да звучи на някои, развитията от последния месец са "нормалното" - Италия трябва да плаща по-високи лихви от Германия например, обратното би било в противоречие с икономическата логика. И точно когато стимулите се подредиха така, че да насърчават "добрата" политика и да "наказват" лошата, започнаха да се разпространяват катастрофичните сценарии за разпад на Еврозоната и изчезване на общата валута. Защо?

Първо,



излизането на една страна от Еврозоната не е катастрофа за еврото



То си работеше без Гърция, без Малта, Кипър, Естония, Словения и Словакия - преди тези страни да се присъединят. Великобритания пък - откъдето излизат най-много критики за еврото - дори със собствена монетарна политика е силно интегрирана търговски и финансово с "континента". Така че напускане или изгонване на страна от Еврозоната не би разрушило само по себе си доверието в останалите страни участнички или в стабилността на валутата като цяло. Обратно, това би било огромна грешка за напускащия. Всъщност гърците много добре разбират това - затова и непрестанно търсеха начин да решат проблемите си, оставайки част от еврото. По това (поне) има консенсус между техните политици и широката публика. Още повече подобна стъпка няма да реши проблема на правителството, тъй като дългът е деноминиран в евро - ако то откаже да върне същата стойност, на практика ще обяви неплатежоспособност ("дефолт"), точно както и ако в момента откаже да плати дължима вноска на падеж. Не решава и проблемите на банковата система, която вероятно ще бъде срината от паника за дни.

Вторият вариант на "разпад" включва хипотеза за подредено ликвидиране на Еврозоната по подобие на създаването й. Събират се правителствата и решават примерно след 1 година да закрият ЕЦБ и да върнат собствените си валути при определен първоначален курс. Това отново не решава нито един от икономическите структурни проблеми. Италия и Гърция пак ще имат много дълг и нисък растеж, Испания пак ще има твърде много банкови кредити, насочени към недвижими имоти, а германските, френските и италианските банки пак ще са зависими от доверието към държавните облигации. Към това трябва да добавим шока от връщането на валутния риск на финансовите пазари, което ще добави значителна рискова премия към цената на капитала. Дори Германия - за която всички казват, че ще спечели, ако върне марката и разруши Еврозоната - в крайна сметка ще загуби от подобен сценарий.

Това, което защитава германското правителство (подкрепено от други относително дисциплинирани държави), е план за реформи в Еврозоната, който да разреши първопричините за настоящата криза и да предотврати повторението й. За да се реализира този план,



политически е наложително да има "тояга и морков"



- т.е. спасяването на някои правителства и част от банковия сектор да става при изпълнение на условия. А условията са реформи за либерализация на пазарите, които да създадат устойчив растеж в частния сектор, дисциплина в публичния сектор за свиване на дефицитите и повече капитал и по-малко кредитен риск в банките.

В краткосрочен план тези реформи ще създадат трудности: на политиците, които ще трябва да орязват разходи; на част от бизнеса, който зависи от обществени поръчки и ще намали приходите си; на акционерите и мениджърите на част от банките, които ще трябва да загубят част от контрола си, приемайки нови акционери; на част от индустрията, която продава на домакинства, потребявайки твърде много на кредит. Тези групи имат съвсем очевиден интерес



"партито" да продължи без реформи



- например чрез въвеждане на общи (евро) облигации или чрез печатането на пари от Европейската централна банка. Именно за да убедят широката общественост, че това трябва да се приеме, за да се избегне някаква катастрофа. Точно тези алтернативи обаче ще доведат до крах - еврото ще съществува, но в една зона на висока инфлация, стагнация и дисфункционална социална система.