През 1971 г. в Англия се ражда Антъни Нолан, който има тежко имунодефицитно заболяване. Малко преди това - през 1968 г., е направена първата в света успешна трансплантация на костен мозък, с която понастоящем се лекуват левкемия, апластична анемия, лимфоми, имунни дефицити, някои злокачествени тумори и др. През 1974 г. майката на Антъни - Шърлийн, предлага да се създаде национален регистър на донорите с надеждата, че като се търси из цялата страна, по-лесно ще може да се открие спасител за детето й. Антъни умира през 1979 г., след като така и не се намира съвместим донор. Първият регистър на донорите в света "Антъни Нолан" и до днес събира генетичните данни на хора, готови да дарят частица от себе си, за да спасят живот. Към момента в него е събрана информация за 431 143 души, което го прави най-големия в Англия.

Но донорите на костен мозък никога не са достатъчни. Колкото повече са те, толкова по-голям шанс има за болните да се намери съвместим за тях. "Това е и философията за създаване на международния регистър за донори на костен мозък през 1988 г.



В него към момента има над 18 млн. донори



от цял свят", обяснява проф. Елисавета Наумова, национален консултант по клинична имунология и ръководител на Национална публична донорна банка за стволови клетки и костен мозък. Българският регистър е член на световния от 2005 г. Създаден е в Александровска болница, където се намира единствената у нас лаборатория, акредитирана от Европейската федерация по имуногенетика. Това ще рече, че данните от тестовете за тъканна съвместимост, правени в нея, са достатъчно качествени и отговарят на световните стандарти. В момента България е част от световния регистър с 500 души. Но само през последния месец още 200 българи са влезли в националния. Около 80 от тях са решили да станат донори заради историята на българско момиче, болно от левкемия, което сега се лекува в САЩ, казва д-р Людмила Куин, координатор на регистъра.

"Най-масовият и най-популярен начин за набиране на донори е, когато роднини, близки, приятели или просто отзовали се на апел на пациенти решават да се тестват заради него. За щастие по-голямата част от тях се съгласяват да влязат в регистъра и да помогнат на който и да е нуждаещ се в бъдеще", казва проф. Наумова.



Едва около 25% е шансът да се намери съвместим роднина



За останалите пациенти се търси първо в националния регистър и оттам в световния. Но поради особеностите на генофонда на всяка нация е много по-голям шансът да се намери подходящ донор в популация с еднакъв етнически произход. Затова е важно националните регистри да са колкото може по-големи. "Въз основа на данните, които ние сме изработили, и разпространението на съответните антигени в нашата популация, е изчислено, че броят на българските донори трябва да е минимум 5000 души", казва проф. Наумова.

Въпреки малкия брой донори в родния регистър, към страната ни вече има около 150 запитвания от други държави. Двама-трима дори са се оказали напълно подходящи за даден пациент, но до даряване не се е стигнало. "Едната причина може да е, че е предпочетен друг донор, понеже материалът от костен мозък не бива да се замразява. След като се събере, той трябва да се достави от 24 до 72 ч. Може и междувременно реципиентът да е станал неподходящ за трансплантация. Хубавото е, че всички, които са потърсени за допълнителни проби, са потвърдили желанието си да бъдат донори", доволна е проф. Елисавета Наумова.

Фактът, че човек ще даде кръв за ДНК изследване и ще влезе в регистъра,



не означава, че задължително трябва да стане донор



Когато се окаже съвместим и се наложи да помогне, той отново се пита дали е съгласен, дали няма проблеми в здравословното състояние и има право да откаже.

"За да няма такива неоснователни откази, колегите разговарят с всеки кандидат за донор. Освен всички медицински показания, които се снемат, те се опитват в чисто психологически план да преценят доколко човек е убеден в решението си да помогне и доколко то би могло да бъде променено в дадена житейска ситуация", обяснява проф. Елисавета Наумова.

Точно заради психологическата работа с донора все още Клиниката по клинична имунология в София е единственото място, в което човек може да даде кръв с идеята да стане донор. Неудобството да се пътува до столицата вероятно е сред основните причини регистърът на донори у нас да е все още толкова малък. Затова в момента се подготвя обучение на лаборанти и специалисти из цялата страна, за да се дава кръв и в провинцията.

Вземането на кръвта отнема 5 минути, но поне половин час е разговорът. В регистъра влизат хора от 18 до 51 г., а до 55 г. може да се стане донор. Средната възраст на българските донори е около 36 г. Противопоказни са някои хронични и инфекциозни заболявания, злокачествените също, проблем може да е продължително лечение с медикаменти. Конкретната преценка прави на място медицинското лице. Процедурата при вземане на костен мозък е безболезнена, защото се прави с пълна анестезия, но заради нея е добре човек да остане една нощ под наблюдение в болницата. Човек се възстановява напълно от 2-3 дни до 3-4 седмици, през които пак може да върши обичайните си задължения.



В живота всеки може да дари стволови клетки два пъти



"По морални причини второто даряване се пази, ако се наложи донорът да помогне на член от семейството или да дари отново за същия пациент", обяснява проф. Наумова.

В света вече 70% от трансплантациите се правят със стволови клетки от периферна кръв, друг източник на събирането им. За целта донорът поема хормон, с който костният мозък "излива" стволови клетки в кръвта. У нас в Клиниката по имунология търсят в момента донори от световния регистър за около 38 български пациенти, след като не е намерен подходящ родствен донор. За 40 все още се изследват фамилиите.

Третият източник на стволови клетки е пъпната връв на бебето. При първата трансплантация на стволови клетки от пъпна връв през 1988 г. в Париж сестричка спасява брат си, което още е живо. У нас първата публична банка за събиране и съхранение на стволови клетки от пъпна връв е открита през 2009 г. в Александровска болница, но една година отива за валидиране на технологията, за да отговарят пробите на международните стандарти. Към момента със съдействието на АГ болница "Майчин дом" в София 43 жени са дарили пъпната връв на децата си с надеждата, че един ден тя ще спаси живот.

"То не е само да събереш материала. Въпросът е единицата да бъде годна. От това, което сме събрали, имаме само 16 единици, годни за трансплантация, т.е. покрили са всички стандарти, които включват изключително много фактори, включително броя на ядрените клетки, на стволовите клетки, микробиологичните тестове, вирусологичните тестове и т.н. В световната практика



около 50% от събраните единици стволови клетки от пъпна връв не са годни



за трансплантация", предупреждава проф. Наумова. Тази статистика поставя под голямо съмнение смисъла майки да плащат луди пари, за да пазят с години пъпната връв на децата си.

Сега мечтата на проф. Елисавета Наумова, на екипа й и на всички хематолози в България е да се реализира най-накрая мечтата за изграждането на болница, в която на едно място ще бъдат лабораторната диагностика, публичната банка за стволови клетки, отделението по хематология, трансплантационното отделение, отделението по клинична имунология с възможности за обработка на материала, който ще бъде трансплантиран впоследствие, и място, където ще се обгрижват по всички световни стандарти донорите и пациентите.

Изграждането на болницата е част от приетата през 2007 г. Национална програма за развитието на трансплантациите на стволови клетки в България. Тя ще действа до края на 2014 г. Бюджетът й е определен на 25 млн. лв., които трябва да стигнат освен за изграждането и оборудването на медицинското заведение и за популяризиране на донорството, за изследвания и събиране на материал, както и за обучение на специалисти.

"Проектът за болницата е готов. Взето е разрешение за строеж през май 2010 г. Но за съжаление, реално пари не постъпиха в Александровска болница и не можем да започнем", казва проф. Наумова. Пари са предвидени в бюджета на МЗ за 2012 г. Силно вярвам, че ще бъдат одобрени и от правителството. Освен това млад специалист вече завършва обучението си в Париж, финансирано от тази програма. И как да го върнем и да го задържим тук, като той няма къде да приложи наученото, пита проф. Наумова. Една трансплантация навън е 200 000 евро. Ако я плаща държавата, хем ще харчи допълнително средства, хем ще стопира развитието на тази дейност у нас, убедена е тя.