Полицаите са договорили да получават повече пари, когато се пенсионират, отколкото докато са на работа. |
Връзката между хората и парите им в Калифорния е такава, че можете произволно да изберете кой да е град и да усетите кризата. Сан Хосе има най-висок доход на глава от населението от всеки друг град в САЩ, след Ню Йорк. Има най-високият кредитен рейтинг от другите населени места в Калифорния с жители над 250 000 души. Сан Хосе е един от малкото градове в Америка, получили рейтинг ААА от агенциите "Мудис" и от "Стандард енд Пуърс", само защото притежателите на облигации имат право да задължат града да облага с данък собствениците на недвижими имоти, за да се разплатят по облигациите. Самият град обаче е на ръба на банкрута.
В късния следобед се срещам с кмета Чък Рийд в кабинета му, който се намира на върха на кулата, където се помещава кметството. Тълпата долу тъкмо е започнала да скандира монотонно - държавните служители, както обикновено, протестират срещу него. Рийд толкова е свикнал с това, че почти не ги забелязва. Той е бивш офицер от военновъздушните сили и ветеран от Виетнамската война, поведението му е рязко като на фермер от Средния запад. Притежава магистърска диплома от Принстънския университет, диплома по право от Станфорд и цял живот се е интересувал от политика. Въпреки това прилича повече на шериф на малко градче, отколкото на кмет на голям град в Калифорния. Той е избран в градския съвет през 2000 г., а шест години по-късно става кмет, като през 2010 г. е преизбран със 77% от гласовете. Чък Рийд е демократ, но в тази ситуация няма никакво значение към коя партия принадлежи, какви са идеологическите му пристрастия, както и колко популярен е сред жителите на Сан Хосе. Градът дължи толкова много пари на своите служители, че дори да успее да ги изплати и да намали дълговете си наполовина, пак ще фалира. "Направих сметка на разходите за един държавен служител. Не сме по-зле от Гърция", казва той.
И обяснява, че проблемът е възникнал преди последната финансова криза. "По дяволите, аз бях тук. Знам как започна. Започна през 90-те години с интернет бума.
Живеехме до богаташи и си мислехме, че и ние сме богати",
гневи се той.
Бюджетът на Сан Хосе, подобно на другите градове, зависи от плащанията към служителите в сферата на обществената сигурност - за полицаите и пожарникарите сега отиват 75% от всички средства. Интернет бумът създаде големи очаквания за държавните служители и за приходите от данъците. По време на преговорите профсъюзите поискаха от градските власти специален задължителен арбитраж за полицаи и пожарникари, подобно на този, който имат играчите във Висшата бейзболна лига. При спор за заплати всяка от страните трябва да направи най-изгодното за нея предложение и специално предложен безпристрастен съдия избира едно от тях. Преди взимането на решението не се провежда среща, просто съдията се произнася. Така всяка от страните има стимул да бъде разумна, тъй като колкото по-несериозни са предложенията, толкова по-малка е вероятността съдията да се произнесе в нейна полза.
"Проблемът със задължителния арбитраж е, че съдиите не са безпристрастни. Те обикновено са юристи по трудово право, които действат в полза на профсъюзите", обяснява Рийт.
През последните 10 години Сан Хосе многократно кляка пред исканията на профсъюзите на служителите в сектора за сигурност. Винаги, когато полицията или пожарната на някой съседен град постигнат по-добро споразумение с местните власти, в Сан Хосе също се поставя въпросът за увеличаване на заплатите. Освен това ведомствата взаимно се използват, за да постигнат успех по определени спорни точки. През 2002 г. например профсъюзът на полицаите в Сан Хосе се отказа от тригодишно споразумение, което предвиждаше постепенното повишаване на заплатите на полицаите с 18%. Скоро след това пожарникарите в Сан Хосе се отказаха от по-добро за тях споразумение, което включваше повишаване на възнагражденията им с над 23%. Полицията се почувства ограбена и се оплака на висок глас. В отговор градският съвет им осигури 5% допълнителен бонус към заплатите срещу обучение за борба с терористи.
"Нашите полицаи и пожарникари
ще взимат повече, когато се пенсионират, отколкото докато работят
Потресаващо е. Когато даваме на хората отпуск по болест, всъщност им разрешаваме да натрупват тези дни и затова им плащаме стотици хиляди долари, когато са дошли на работа. Тук има корупция. Това не е просто финансова корупция. Това е корупция на отношението на самата държавна служба", допълва той.
Рийд признава, че когато се е кандидатирал за градския съвет, изобщо не е мислил за пенсиите. А и темата не беше повдигана, докато Сан Диего бързо не се насочи към фалит през 2002 г. Тогава Рийд се замисля за финансите на Сан Хосе и започва да проучва ситуацията. "Тогава осъзнах, че има големи проблеми. Прилича на ипотечния балон и на интернет бума. Не че нямаше хора, които ни предупреждаваха, че това, което правим, е лудост. Но всеки отказва да повярва, че е луд", констатира кметът.
Рийд ми подава таблица. Тя показва, че разходите на града за изплащане на пенсии, когато той за първи път започва да се интересува от темата, възлизат на 73 млн. долара годишно. Т.г. те ще стигнат 245 млн. долара, като разходите за пенсии и здравеопазване на пенсионираните служители в момента са повече от половината от бюджета на града. За период от три години разходите за пенсии ще стигнат 400 млн. долара, въпреки че, "ако вземете реалната продължителност на живота, сумата ще стане над 650 млн. долара". И тъй като градът е задължен по закон да ги изплати, то единственото, което може да направи, е да орязва пари от други звена. В резултат служителите в градската управа на Сан Хосе са съкратени от 7450 на 5400. Броят на персоналът в момента е като през 1988 г., когато населението бе с четвърт по-малко. Служителите, запазили работните си места, взимат с 10% по-ниски заплати, но дори и това не е достатъчно, за да се компенсира нарастването на задълженията на града към пенсионерите. Три дни в седмицата градските библиотеки са затворени. Орязани са и парите за поддръжка на парковете. Не е отворен новият обществен център, построен преди спукването на ипотечния балон - градът няма пари да наеме персонал за него. За първи път в историята има съкращения дори сред полицаите и пожарникарите.
Чък Рийд е изчислил, че до 2014 г. градът с 1 милион население ще бъде обслужван от 1600 държавни чиновници. "Няма начин да се управлява с настоящия брой служители. Това обаче е само началото. Проблемът ще се задълбочава, докато остане само един", казва той.
Един-единствен чиновник да обслужва цял град,
който ще е фокусиран върху изплащането на пенсии. "Този момент не е далеч", казва Рийд. Тогава градът няма да бъде нищо повече от средство за изплащане на пенсиите на бившите си служители. "Това не е хипотетична страшна ситуация, а е математически неизбежно", обяснява кметът.
Въпреки всичко това кметът не постигна никакъв успех при преговорите с профсъюзите. "Разбирам полицаите и пожарникарите. Те си мислят, че са най-важните", допълва кметът. Профсъюзът на полицаите наскоро предложи на кмета да затвори библиотеките и за останалите четири дни от седмицата, за да осигури нужните пари. "Разгледахме тази възможност. Ако затворим библиотеките за още един ден, то ще можем да платим на 20 или 30 ченгета. Но още 20 полицаи годишно няма да решат проблемите. Ченгетата, които са пощадени тази година, ще бъдат съкратени следващата заради нарастващите разходи за пенсии на чиновниците, които са се оттеглили. От другата страна на неравенството е данъкоплатецът от Сан Хосе, който няма интерес да плаща повече от това, което плаща в момента. Проблемът не е само в това, че сме фалирали и не можем да си плащаме сметките. Става въпрос за желание", обяснява Рийд.
Питам го какви са възможностите в тази безизходна ситуация да се вдигнат данъците. С палеца и показалеца показва: нула. Той определи ситуацията като "фалит на ниво услуги". Това означава, че скъпият обществен център, който е построен и дори кръстен, не може да бъде отворен. Означава затваряне на библиотеките три дни в седмицата.
Това не е финансов фалит, това е културен фалит
"Как, по дяволите, я докарахте дотук?", питам аз. "Единственото обяснение, което мога да дам, е, че взимаха парите, докато ги имаше", казва той. Има обаче и друго обяснение. "Мисля, че страдаме от много големи заблуди - че всички ще сме богати, че всички ще живеем вечно. Всички ведомства в щата се бореха за запазване на статуквото, за запазване на заблудата. И сега се сблъскваме с реалността", казва Чък Рийд.
Той ми спомена, че колкото и зле да смятат, че е положението в Сан Хосе, много други американски градове са в по-тежка ситуация. "Кой град е най за съжаление?", питам. "Вайехо", ми отговаря.
"Добре дошли във Вайехо, град на възможности" - пише на табелата на влизане в града, а магазините, които са останали отворени, имат надписи "Приемаме купони за храна". Изоставените бизнес сгради са обрасли с бурени, а всички светофари са нагласени да мигат постоянно. По улиците няма патрулиращи полицаи. Тук можете да паркирате навсякъде и да не се притеснявате, че ви е необходим талон. Прозорците на кметството са тъмни, но на предния портал има оживление. Млад мъж с бейзболна шапка, със слънчеви очила и нови кецове "Найк" се е качил на ниска стена и крещи адрес: "Кембридж Драйв 900". Насъбралите се хора започват веднага да наддават. От 2006 г. до 2010 г. стойността на недвижимата собственост във Вайехо е паднала с 66%.
Една на всеки 16 къщи в града се продава заради просрочена ипотека
Очевидно това е бърза разпродажба на имоти на доста ниски цени, но участниците са толкова съмнителни и потайни, че трудно бих повярвал, че се случва точно това.
Фоайето на кметството е абсолютно празно. Има място за рецепционист, но такъв липсва. Вместо това е поставена бележка: "На вниманието на собствениците на имоти с просрочени ипотеки и участниците в наддаванията: Моля не водете бизнес преговори във фоайето на кметството".
На третия етаж откривам кабинета на новия мениджър на града Фил Бачелър, но когато влизам, там няма никого. Скоро се появява жена, която ме завежда при Бачелър. Той е прехвърлил 60-те и е автор на няколко книги - как се отглеждат деца и как да приемем смъртта. Преди да се пенсионира, е съветвал градове, изпитващи финансови проблеми. Той се отказва от пенсията си, за да поеме този пост, но само след като градският съвет няколко пъти го е помолил. "Колкото повече отказваш, толкова по-настоятелни стават", казва той. Основното условие, което поставя, не е финансово, а социално: ще поеме работата само ако хората в градския съвет престанат да бълват злоба един към друг и започнат да се държат любезно. "Бил съм на много места, които са били доста закъсали, но никъде не съм виждал подобно нещо", казва той. След това споделя нещата, които смята за необичайни. Започва с броя на служителите. Екипът му се състои от един човек: току-що се срещнах с нея. "Когато отиде до тоалетната, трябва да заключи офиса, защото съм в срещи и няма кой да я замести", казва той.
Да се върнем на 2008 г., когато Вайехо обяви фалит, тъй като бе неспособен да изпълни условията, поставени от много от кредиторите си. 80% от бюджета на града отиват за плащания и облаги за хората, работещи в сферата на сигурността. Отношенията между полицаи и пожарникари, от една страна, и гражданите, от друга, са достигнали исторически ниско ниво. Полицаите и пожарникарите смятат, че градът се опитва да се отметне от споразуменията с тях, а населението е убедено, че те използват страха като оръжие, за да ги изнудят за още пари.
Местната шега е "Плати или умри"
Заседанията на градския съвет са се превърнали в зрелищни сблъсъци - на едно от тях гражданин пристигнал с отрязана свинска глава, поставена върху барбекю. След като градът обяви фалит, полицията и пожарната бяха съкратени наполовина, а всички други градски услуги са сведени до нула.
И докато Бачелър говори за фалита на Вайехо, осъзнавам, че съм чувал тази история и преди, или поне съм чувал нейния вариант, отнасящ се за частния сектор. Хората, които имат власт в обществото и са натоварени със задачата да я запазят, успяват да ликвидират обществото. Проблемът с полицаите и пожарникарите не е проблем на обществения сектор; не е проблем и на правителството; проблемът е на цялото общество. Това се случи на "Уолстрийт" преди ипотечната криза. Проблем на хората е, че взимат това, което могат, просто защото им се е отдала такава възможност и не се интересуват от по-големите социални последствия. Не е само съвпадение, че дълговете на градовете и щатите станаха неконтролируеми едновременно с дълговете на американците. Останали сами в тъмна стая с купчина пари, американците знаеха точно какво искат да направят - от най-високите етажи на обществото до най-ниските. Те бяха настроени да заграбят колкото се може повече, без да се замислят за дългосрочните последствия. След това хората от "Уолстрийт" в частни срещи се оплакваха от ниския морал на американците, които загърбиха ипотечните заеми, а американците изразяваха възмущението си от брокерите, които им платили цяло състояние, за да създадат лошите кредити.
Вайехо не успява да убеди служителите в сферата на обществената безопасност, че не може да си позволи да ги направи богати, и удари дъното. "Не ме интересува кой е виновен, но ни трябваше промяна", казва Бачелър. Когато го срещнах, няколко месеца след като беше поел поста, той все още се опитваше да реши малък финансов спор: имаше 1013 ищци, които са завели съдебни искове към града на стойност половин милиард долара, но по тях могат да бъдат платени само 6 млн. долара. Те са като оцелели при корабокрушение, намиращи се на спасителен сал с ограничени провизии. Според него работата му е да ги убеди, че единственият шанс да оцелеят е да работят заедно. Бачелър не приема основния проблем на града като финансов, защото финансовите проблеми са симптом. Болестта е културата. Преди няколко седмици той изпраща послание до останалия персонал на града - градския съвет, кмета, служителите в сферата на обществена сигурност. То е, че ако искат това място да стъпи на краката си, е необходима промяна в начина на поведение на всеки един - да се научат взаимно да се уважават и да бъдат почтени.
Когато хората трупат дългове и започват да изпитват трудности да ги плащат, те си казват няколко неща. Първо - очевидно е, че те са искали повече, отколкото са можели да си позволят. Второто - че техните належащи нужди са толкова важни, че си заслужават ограниченията в бъдещето. И че ще се оправят някак си, когато трудните времена настъпят. Но невинаги става така.