Като оставим настрана, че всяка среща на върха на лидерите на страните членки на ЕС за справяне с дълговата криза в еврозоната води в най-добрия случай до половинчати решения, предложенията изглеждат все повече политически и по-малко икономически. Като че ли целта за водене на преговори не е справяне с наследствени трудности в структурата на еврозоната, а за възползване от създалата се ситуация и извличане на възможно най-големи дивиденти за отделните страни. В най-общия вариант Германия иска строги правила и ограничаване на разходите за труд, Франция настоява за уеднаквяване на данъчно законодателство, а Великобритания - да си върне част от суверенитета, който е отстъпила на ЕС.

В писмо до президента на Европейския съвет лидерите на Германия и Франция излагат своите виждания за справяне с настоящата дългова криза, които в голяма степен се припокриват с неофициално изтекло проекторешение от срещата на върха на 8-9 декември.

На този етап трябва всички да са наясно, че причината за кризата е



неспособността на правителствата да ограничат държавните разходи,



трупането на дефицити и публични дългове. Една от причините това да се материализира като сериозен проблем е загубата на конкурентоспособност на някои страни, въвели еврото. Друга причина е сляпата вяра в изграждането на "държава на благоденствието". Структурата на еврозоната послужи като инструмент за трупането на евтини дългове. Аналогично е да позволиш на алкохолик в бар да пие на кредит и след това да го обвиняваш, че се е напил и не може да си плати сметката.

След като се изразходва огромно количество енергия в търсене на източници на финансиране на неплатежоспособни страни като Гърция и Португалия, най-накрая беше осъзната нуждата от по-строги правила, които да ограничат безконтролните държавни разходи. Предложенията са за включване на фискални правила за поддържане на балансиран бюджет от страните от еврозоната в конституциите им или на равностойно ниво. Заедно с това се предлага санкциите за преминаване на границата на Пакта за стабилност и растеж (ПСР) за бюджетен дефицит от 3% от БВП да са автоматични. Дотук добре, но с по-горните идеи се изчерпват конструктивните предложения.

Веднага се прави уговорка, че



уж автоматичните санкции може да не се задействат,



ако група министри от страните от еврозоната се окажат против. Квалифицирано мнозинство - 2/3 от гласовете, може да отмени наказанията при наличие на "изключителни обстоятелства". Това, освен че прави санкциите неавтоматични, а базирани на политическа преценка, същевременно пренебрегва принципа на равнопоставеност и отменя изискването за пълно съгласие при взимането на решения. И така - да си представим следната ситуация: Гърция прескача границата от 3% и е изправена пред автоматична санкция. Същевременно обаче и други страни са на път, или вече са прескочили тази граница и ги чака същото. Очевидно застрашените държави ще донесат "вода от 100 кладенеца", за да докажат, че "изключителни обстоятелства" са виновни за големия дефицит, и ще гласуват против налагането на санкции. Това е класически пример за морален риск.

Санкции за нарушаване на изискванията за финансова стабилност (познатите ни Маастрихтски критерии) има и в момента, но те никога не са били налагани. Всички страни разчитат на това, че като се опре до взимане на решение, останалите членки на еврозоната ще постъпят рационално. Т.е. когато една страна изпитва финансови проблеми - има дефицит над 3%, тя няма да бъде натоварена с допълнителни задължения - санкции за прекомерен дефицит, за да не стане още по-зле. И това се случва на практика до ден днешен. Въвеждането на автоматични санкции ще помогне за решаването на това противоречие, но залагането на "изключителни обстоятелства" и възможност за вклиняване в автоматичния механизъм с квалифицирано мнозинство връща нещата в изходна позиция. Не може едно правило да е едновременно достатъчно строго, за да дисциплинира, и достатъчно гъвкаво, за да се съобразява с всички възможни непредвидени ситуации. Колкото по-неизбежно е едно наказание, толкова по-дисциплиниращ ефект има то. Това е доказано от икономиста Гари Бекър, който получава Нобелова награда именно за това свое откритие.

Може би едно от най-лошите предложения обаче е



ограничаването на възможностите за държавни фалити,



с изключение за Гърция, която "имаше нужда от уникално и изключително решение". С думите на президента на Европейския съвет: "Да го кажем прямо - първоначалният ни подход за "частно участие" при справяне с проблемите, който имаше много негативен ефект върху дълговите пазари, окончателно приключи". Това е може би най-големият стимул една страна да не реформира публичните си финанси и да не спазва дисциплина. Защо да полага усилия и да провежда непопулярни мерки, ако знае, че каквото и да прави, тя няма да фалира - винаги ще се намери някой, който да я спаси. Същевременно частният сектор, който финансира разточителните харчове, знае, че страната няма да фалира, т.е. инвестициите в нея не носят кредитен риск. Така нито държавата ще харчи по-малко, нито инвеститорите ще упражняват някакъв контрол, защото всички знаят, че има явни и скрити, но подразбиращи се гаранции.

Напоследък се чуват много идеи за справяне с кризата в еврозоната, но за съжаление сред тях има голям брой лоши. Трудната ситуация, в която страните, приели еврото, се намират в момента, е резултат от политическо късогледство и трябва да се работи за ограничаване на негативните ефекти от подобни политики в бъдеще. Затова предложението за правила за структурно балансиран бюджет във всички страни членки на еврозоната е добра идея. Въвеждането на автоматични санкции за превишаване на границата от 3% дефицит също е добра идея. Всички останали предложения и детайли опорочават добрия замисъл и обричат на провал поредните "решения" за справяне с кризата.