Малката Рози създава грижи на баба си д-р Пелова. Създава ги, да кажем, дистанционно, защото Рози живее в Германия, а докторката гледа очни дъна и предписва очила в едно софийско ДКЦ. Това не са обичайните терзания от разпокъсаните семейни връзки, това е проблем, който иначе вечно засмяната офталмоложка е съзряла да надвисва дълго преди да е разтревожил фамилията.

Рози е тръгнала на детска градина, но изпитва трудности с общуването. Дотолкова, че германските учителки са я обявили за непригодна да се интегрира с другите. Освен това реагира забавено и често пъти неточно, не изпълнява или не успява да изпълни най-прости указания. Това я ядосва и тя показва инат и раздразнителност. Обявили са я за конфликтна. Двоумят се дали просто да я отстранят, или да й търсят място в групите за деца със "затруднения".

На снимката Рози е почти безплътно ангелче с една от онези физиономии, в които децата застиват по команда пред фотоапарата: повече озъбване, отколкото усмивка. Баба й в София не си губи времето, чете, допитва се до колеги. Детски психиатри и психолози знаят и осмислят затрудненията на внучката, отговорът е труден: "дефектна" ли е Рози, или е просто объркана? В края на краищата д-р Пелова е написала едни 40 страници, които сега се превеждат и които тя смята да прати на педагозите и психолозите от Щутгарт. Според нея те изпускат онази особеност на детето, която го прави различно от другите, и търсят причините по своя си ("немски" - мрачно казва тя) начин, без да вникват в неговото особено сложно детство.





Оказва се, че Рози расте в три езикови системи



Майката й говори на български. Баща й - на хърватски. В градината и въобще "навън" - на немски. А има ли език, на който да мисли? Къде в детската главица се уеднаквяват понятията, къде се съгласуват образите с думите и какви са тези думи, които трябва да си взаимодействат (а помежду си са непознати),с каква скорост се извършва това и как после се излива в мисъл, в изречение, в дело?

Д-р Пелова е възбудена, тя е бабата на това лошо дете, от което в чужбината са така бурно недоволни. Иска да го защити, иска да обори съмненията в непълноценност, но всъщност вътрешно кърши ръце и се самообвинява в безсилие.

Искам да я успокоя и окуража, разказвам й за състудента ми Паскал. Бе от онези гръцки емигранти, които кървавата гражданска война бе разпиляла по света. По някакви неясни съображения периодически ги местеха в страните от източния блок - вероятно се страхуваха от тази неспокойна маса, заредена с междуособици и податлива на обработка и вербовка. Децата блуждаеха из соцпространството, често отделно от семействата си, растяха без корени и донякъде без страхове, приспособяваха се бързо и бързо се откъсваха.



Самият Паскал бе обиколил няколко "демокрации"



и разказваше за това с тъга. Бе се учил да чете и пише в Румъния, после няколко класа в Полша, мисля, че се беше завъртял за кратко и в Унгария. С него пиехме тъмна бира портер на тротоара пред стария ресторант "Берлин", срещу паметника на летеца. Помня Паскал да разказва как и досега до десет брои на румънски, а по-нагоре - на полски. Наум, естествено, на глас той превеждаше и едното, и другото на своето мелодично костурско наречие, на което младите преподаватели се мръщеха, а старите професори се наслаждаваха.

Носеше очила като на Збигнев Цибулски (тъмни, правоъгълни), жените го харесваха. Част от чара бе забавеният му говор, създаваше впечатление, че обмисля всичко, което изрича. Но Паскал всъщност превеждаше - от езиците, на които възникваха фразите в главата му. (Днес бих го оприличил на телевизионните репортери и водещи, които слушат слушалката в ухото си. Точно така изглеждаше.) На всичкото отгоре ходеше и на курсове по гръцки. Все пак беше гръцки емигрант. Колкото да е странно, многоезичието му пречеше да се изразява. Това го мъчеше и го правеше предпазлив. Веднъж се подслонихме от дъжда във входа на една изложба. Влязохме и тогава ми каза, че образът е всичко - не се нуждае от превод и не създава бъркотии. Ако трябвало да запише една, каквато и да е своя мисъл на машина - рече тогава, - то ще му трябва и машина с латиница. (Представих си го съвсем ясно - мисълта му, "натракана" с различни азбуки и шрифтове върху бял лист.) Може би затова се отдаде на киното, бе документалист до края на живота си. Намери изхода. Филмите му не издаваха на какви езици мисли, а само това, че мисли добре.



Но защо ви разказвам това?



Исках да успокоя насълзената жена, а може би и себе си - някакъв изход има и за нейната внучка, и за моите. Но някак на края на случките тихо узря алегорията и за нашата обща съдба. Как сме обучавани да смятаме и да мислим в различни езикови и социални системи, никоя от които не ни е родна. И как всеки път сме се забърквали в превода от чуждото мислене на своето, а най-вече - от чуждия интерес на българския. Та сме им се виждали все някак бавни и неадекватни. И как може би именно затова винаги сме били лошото дете и вечно сме наказвани. (България - малка дивачка сред другите деца, неспособна нито да възприема, нито да предприема. Дете от превода.) И как са ни внушавали да мълчим, защото, не се справяме нито с граматиката, нито с произношението на съдбовни страници. И как, оплетени в езиците, всеки път сме закъснявали с решенията, как никога не сме писали текста, а само сме го подписвали - дори ако е бил подпис, след който е по-добре да счупиш писалката. И най-важното, на който да е от тези езици все мъчно са ни разбирали. През целия ХХ век, та до днес...

Но това е друга тема, от някой друг петък...