Боби Миланов затваря багажника и ми махва с ръка. Пресичам да се здрависаме, но вместо това той се обръща и потъва във входа на блока. Жена му се настанява на шофьорското място и старателно намества огледалото за обратно виждане. На задната седалка двете близначки запъхтени навличат огромен плюшен мечок със старо шушкаво яке. "Забравил е на Люба свещите - обяснява Миланова. - Пак навреме се сети." И се усмихва неопределено.

Боби се появява с увитите във вестник восъчни свещи и листчето с имената, които да се споменат по време на литургията. Жена му предлага да ме добавят, ако искам. Не искам, достатъчно ми се развали настроението, като гледам Миланови да заминават за ваканцията в Трявна. Заминават, без да бързат, някак безразлично. Не са били там и затова тръгват без възбуда. Обичам Трявна през декември, но този път ще пропусна. Няма да рина снега пред тихата къща на хълма, няма да топля ръцете си на канчето чай с ром и няма да гледам пушеците на градчето под мен. Не и този декември. Затова пък Миланови ще са там. Приятно прекарване.

Боби търси място на свещите в колата. Отначало ги слага на таблото, зад предното стъкло, но после се отказва - там парното ще духа през целия път. Трябва да не са на топло, нито да ги огрява слънце - ще се съсипят. Надве-натри ми предава целия сюжет. Баба Любка поръчала да запалят тези свещи в тревненската църква "Св. Архангел Михаил". Причината (тук Боби каза: "Внимавай сега!") - в Трявна никой не гаси свещите, преди да са изгорели докрай. Там свещта се топи, додето угасне, а в София често ги духват и ги прибират едва преполовени. Восъкът е в сърцевината на църковния бизнес, нали именно заради свещоливницата се бяха хванали за брадите двата синода. А старата жена вярва, че колкото време гори свещта, толкова време Господ слуша молитвите ти. Може да си я запали и вкъщи, но свещта си иска храма.

Спомних си, че точно така съм виждал да догарят вощениците в старата черква - пламъчетата слизат необезпокоявани, пукат и трептят, докато издъхнат върху тъмното восъчно петно в чистия, грижливо пригладен пясък. Храмът е много стар, още от Второто царство, там, може би, църковната икономика не се разпростира. Ние с вас гледаме на това равнодушно (какво толкова - вестниците пак пишат за един владика с фамозен автомобил), а ето че на бабите им е мъчно за прекратената свещ. Това е техният знак към Бога, че искат да му говорят. "Пази ги - казвам на Роберт - и ги запали, където трябва. Гледай да се виждат от високо."

Един декември поживях в Трявна на свещи - токът спираше, изрядко се включваше за секунди, колкото да открия къде съм търкулнал кибрита. Това не ме притесняваше особено, понякога гасях свещта и отблясъците от печката оживяваха тъмнината. Самотата не ми тежеше, но бе толкова гъста, че сърцето ми тромаво и несигурно възстановяваше едно изчезнало от живота ми стихотворение. "Ще оставя на прозореца една свещ да гори - се казваше там, - дано като пеперуда долети твоят Боинг." Беше стихотворение за раздялата, малко ни в клин, ни в ръкав, но после се улових, че наистина оставям свещта на прозореца. Не както в онова стихотворение от "Доктор Живаго" - на масата, а именно на прозореца.

Веднъж се върнах в тъмнината с наръч дърва, електричеството се върна за миг - колкото лампата да светне - кратко, като фотосветкавица - и телевизорът да проговори. Женски глас ясно и високо каза: "Остави звездата си да свети!" Плътно, някак страстно, като заклинание го каза, после токът пак изгасна. Думите останаха в мен - не знаех, че завинаги. Гласът бе на позната актриса, тя озвучаваше филми и пиеси. Няколко пъти й дотягах да си спомни откъде са, но тя ги бе забравила вече.

Наметнах една памуклийка и излязох навън. Звездите бяха там. Не беше ясно дали и моята, а също и дали светеше - след всичките ми усилия да я угася в тогавашния си живот. Странно, но това подхвърлено от мрака изречение в един миг ме бе убедило, че и хубавото може да се случва, без да ни пита, и че трябва да се примирим с това. И че звездата свети, за да я следваш - само й се довери и само не унивай. И вярвай, разбира се...

Не се надявах да я намеря в онова небе, но отвън виждах свещта на прозореца и си помислих: ако звездата ми е там горе, тя ще забележи пламъчето, а може би и мене ще съзре и различи.

И сега, пред Рождество, ще кажа същото: нека свещите да изгорят докрай и нека, приятели, звездите ви да светят...