В средата на XIX век е построена първата железопътна линия на територията на България. Тя свързва Русе и Варна и е с дължина 224 км. Това се случва само за някакви си две години и половина (от май 1864 до ноември 1866 г.) при тогавашното почти "първобитно" състояние на технологиите и степен на развитие.

Между август 2007 и декември 2009 г., пак само за около две години и половина, беше построен гигантският газопровод, свързващ Туркменистан с Китай и прекосяващ териториите на Узбекистан и Казахстан. Дължината на тръбата е цели 1833 км, а условията на климата и релефа създадоха големи предизвикателства пред проекта. И въпреки това той беше успешно изпълнен. Някои биха казали, че това е възможно заради по-занижени екологични изисквания или заради липса на политическа опозиция и шумни екологични организации. Може и така да е, но е факт, че нещата се случват реално, както и че в други части на света и други епохи бързо и качествено се изграждат работещи проекти, генериращи икономически растеж и увеличаващи стратегическото значение на отделни държави.

Сега е редно да си зададем въпроса



как изглежда днешна България на този фон



От години се говори за реконструкция (не дори за построяване) и електрификация на една-единствена железопътна отсечка - тази между Пловдив и Свиленград. Примерът е избран абсолютно произволно като проект в сферата на железопътната инфраструктура, който може да бъде съпоставен с вече споменатата жп линия, построена в България преди около век и половина. Само че между "старомодното" и съвременното реализиране на проекти сякаш има съществени разлики. В днешно време всичко започва с медийна кампания и съответния политически PR. Прави се нарочна пресконференция за оповестяване на приоритетите, после започва да се търси финансиране, обявяват се конкурси, подават се оферти, обжалва се, започва изпълнение, правят се огледи, обобщават се резултати..., а реалното осъществяване остава за едно по-далечно бъдеще. Междувременно проектът дори се е сдобил с уеб сайт, финансиран от европрограми.

И един друг, още по-исторически проект - този за моста на Дунав при Видин, който е с поне двадесетгодишна давност. И там са се изприказвали невероятно много приказки. Направени са няколко първи копки. Всичко това е било съпровождано от рутинните (и вече споменати) PR акции, конференции и кръгли маси. И едва от скоро има реално строителство, което може и да приключи през този правителствен мандат. Не знам дали подобни сравнения са коректни, но за справка - първият ни мост на Дунав е построен между 1952 и 1954 г. И все още го има.

Друг би попитал какво се случва с "Набуко" например? "Южен поток" няма да го визираме, защото той не е приоритет за Брюксел, макар че неговата приоритетност за няколко европейски столици може да се окаже основният му коз.

Какво става също с десетте трансевропейски транспортни коридора с цялата инфраструктура по тях? Те също (поне на думи) са приоритет за континента. И пет от тях минават именно през България. Затъваме в юридически процедури и политически сметки, преговаряме, пак организираме обичайните кръгли маси, PR събития..., а нещата или не се случват, или се случват с огромни закъснения. България сякаш непрекъснато оставя вакуум, който някой друг запълва. Например излиза, че за толкова години сме неспособни да реализираме стратегия за цялостната инфраструктура по прословутия Коридор №8 от Черно до Адриатическо море. Неспособни сме да убедим международните ни партньори колко е важно това за всички. Но само на стотина километра в южна посока Гърция изгражда алтернативния "Вия Егнация" по направлението изток-запад и това до голяма степен обезсмисля Коридор №8. Защото през територията на Северна Гърция има и железопътна линия, и пътна инфраструктура, и електропровод, и газопреносна инфраструктура. И всичко това заобикаля България.



Пропуснатите икономически и геополитически ползи ни остават като тема за размисъл



Какво се случва с прословутия проект за АЕЦ "Белене"? По нашето законодателство процедурата за строителство на ядрена мощност отнема минимум осем години - от решението на Министерския съвет до въвеждането в експлоатация. И то, без да се отчитат големите политически рискове, като се има предвид, че през такъв период се сменят поне две правителства. Към момента застоят е вече три години, проектът беше "размразен" преди около девет, но все още е едва към средата си - в очакване на съдбоносно решение или на поредното отлагане.

Подобни нелицеприятни изводи могат да бъдат направени за десетки други проекти, (не)случващи се в България. Тук може да споменем потенциални газови интерконектори, проект за поне още едно газово хранилище, голямата тема за енергийната ефективност, по която има много говорене и изключително скромни практически резултати. И всичко това е от стратегическо значение за начина, по който изглежда страната ни в международен план, за това какви перспективи за развитие имаме, както и



дали сме способни да посрещнем тежките предизвикателства на XXI век



Липсата на стратегическо мислене и оскъдните резултати, които постигаме по проекти от особена важност, водят до нищожна конкурентоспособност на българската икономика и потвърждават усещането за липса на дългосрочна визия. Въпреки че сме сравнително малка страна и по презумпция бихме могли да сме по-гъвкави и бързи, ние просто не сме. Реализирането на проекти (а сякаш и на национален проект) непрекъснато затъва в празни приказки, юридически процедури, политическо брокерство и тотален организационен хаос.

Крайно време е да спрем да обвиняваме външни фактори за "неслучването" на нещата в България. По-скоро трябва да погледнем самите себе си като институционална структура, като стратегическо мислене, като визия за собственото ни бъдеще на държава и нация и съответно да си признаем, че никой друг не ни е виновен. А трябва и да се запитаме дали сме подготвени за огромните предизвикателства на XXI век? Способни ли сме достатъчно навременно да генерираме решения и да ги осъществяваме? Съвременният свят се променя с много бързи темпове и надали в човешкото развитие е имало по-динамична епоха. Но ако продължим да приемаме кризите, липсите, забавените си реакции и относителна изостаналост като нещо естествено, България не я чака нищо хубаво. И проектите (в буквален и преносен смисъл), с които така трудно се справяме, са ясна илюстрация на това положение.