Първо, думата "лейди". Г-жа Тачър е първата и единствена досега жена, ръководила голяма британска политическа партия. Тя бе първата жена премиер в англоговорящия свят и най-дълго служилият премиер от въвеждането на всеобщото избирателно право. Дори и през 2011 г. само една водеща западна страна - Германия, е ръководена от жена. Каквито и да са качествата на канцлер Ангела Меркел, едва ли може да се очаква тя да е главно действащо лице в игрален филм 20 г. след като се пенсионира. Всъщност г-жа Тачър бе единствената жена. Този уникален статут все още впечатлява. След повече от 11 г. на власт Тачър напусна поста си не по своя воля (и без да е загубила избори) през ноември 1990 г., жертва на преврат от членове на собствената си партия. За известно време след това репутацията й бе частично помрачена. Падането на Берлинската стена потвърди правотата на политиката й по отношение на комунизма, но и допринесе за това да изглежда старомодна. Макар че нейните икономически, финансови и профсъюзни реформи подготвят почвата за бума от края на 20-и и началото на 21-ви век, стилът й вече е демоде.

"Победа без усилие" бе мотото на новото поколение политици като Бил Клинтън и Тони Блеър. Когато Блеър дойде на власт във Великобритания през 1997 г., в негова запазена марка се превърна фразата "Нещата могат само да се подобряват". Оптимизмът винаги е бил част и от профила на Тачър, но при нея той бе доста по-суров. Тя бе убедена, че



победата идва заради усилията



Нищо не може да се постигне без лично усилие. Неприятните истини трябва да се казват, а ламята - да се посича.

От 2007 г., когато започнаха да се проявяват първите симптоми на кризата, стилът, убежденията и управлението на Желязната лейди изведнъж отново станаха актуални. Хората поискаха от лидерите си да се изправят срещу проблемите, вместо да ги заобикалят, и започнаха да търсят някой железен.

А откакто през 2010 г. дълговият проблем на няколко банки зарази цели страни, една от най-самотните битки на Маргарет Тачър - усилието й в края на 80-те г. да спре интеграцията на Европейската общност, започна да печели уважение със закъснение. Еврото бе замислено и планирано въпреки нейните възражения и бе въведено, след като тя слезе от сцената. 17 от 27-те страни в ЕС са част от еврозоната. А сега част от тях, най-вече Гърция, са направо фалирали и повечето са под заплаха от понижаване на кредитния им рейтинг. В началото на декември евролидерите се събраха в опит да спасят цялата система. Ако съдим по пазарната реакция, те за пореден път се провалиха. Ако се заслушате, може и да чуете гласа на Желязната лейди иззад кулисите да им казва "Предупредих ви".

Какво всъщност им бе казала тя? По същество възгледите на Маргарет Тачър за връзката между парите и политиката са прости, макар че критиците й биха ги определили като многословни. През 1949 г., когато е 23-годишна неомъжена жена, Маргарет Робъртс за пръв път е издигната като парламентарен кандидат на консерваторите и тогава казва: "Във военно време имаше лозунг "Всичко зависи от мен". Хората изглежда са го забравили и си мислят, че всичко зависи от някой друг." И продължава: "Не се страхувайте от високопарния език на икономистите и министрите, мислете за политиката на нивото на собственото си домакинство".

Тя не се страхува и никога не отстъпва от тази доктрина, която става особено популярна през 70-те години, когато инфлацията и прекомерните харчове и заеми на правителството се превръщат в норма. Заради нея Тачър печели изборите през 1979 г. Тя проповядва, че домакинствата и особено жените, които управляват семейните бюджети, отлично знаят, че



не можеш постоянно да харчиш повече, отколкото печелиш,



и че трябва да се заделя "за черни дни".

Тачър твърди, че същата митична домакиня е наясно, че ако сам не си помогнеш, не можеш да си сигурен, че някой друг ще ти помогне. Да живееш над възможностите си води до зависимости вместо до независимост, а зависимостта води до деградация. И това се отнася както за хората, така и за държавите, твърди Тачър. Ако Великобритания може да балансира това, което харчи, и заема с това, което печели, тогава държавата ще може да се довери на уменията на хората да свършат останалото. Тя отново ще може да се извиси над света и сама да взема решения.

Ще е трудно да се отрече, че г-жа Тачър успя да приложи част от тази философия. Най-високата ставка на подоходния данък през 1979 г. бе 98%, а през 1988 г. стига 40%. През 1979 г. Великобритания губи 29.5 млн. работни дни в стачки, а през 1986 г. този брой спада до 1.9 млн. Когато встъпи в длъжност, Тачър трябваше да се справи с най-тежко обременените с дефицити национализирани производства в развития свят. Когато напусна поста, идеята за приватизация се бе превърнала в най-доходоносната интелектуална собственост, развита и експортирана от политик.

В същото време обаче не бива да се забравя, че строгата и благоразумна домакиня се оказа вездесъща във време, в което повечето граждани бяха много по-свободни да вземат заеми отпреди. Тя се освободи от картела на строителните предприемачи, които разпределяха достъпа до кредити на купувачите на жилища във Великобритания. Повечето хора станаха собственици на имоти за пръв път, но по-неприятната последица от това бе, че милиони хора започнаха да задлъжняват сериозно срещу ипотеки, което доведе до фалити скоро след като Тачър напусна властта.

В решителността си да отвори пазарите към света пет месеца след като пое властта тя отмени всички ограничения, въведени за чуждестранна валута. През 1986 г. тя направи в Лондонското сити т.нар. "Голям взрив", като анулира изплащането на комисионни на борсовите агенти и сложи край на старите привички. Въведе забрана на търговията за собствена сметка на инвестиционна банка или брокерска къща. Прекрати разделението между търговските и инвестиционните банки. Чуждестранните банки, особено американските, навлязоха в страната. Т.нар. "казино банкиране", което сега всички мразят и от което се страхуват, не можеше да стане без тези промени.

Може би е по-справедливо да се каже, че Западът днес страда от това, че



прие положителните неща на тачъризма и не обърна внимание на опасностите,



които крие. Тони Блеър и Гордън Браун започнаха да разбират, че пазарите са важни, че чуждестранните инвестиции трябва да бъдат приветствани, че на хората трябва да им бъде позволено да са богати. Това бе нова позиция за социалистическа партия. Те обаче пренебрегнаха непрекъснатата бдителност на Тачър, отвращението й към публичните харчове, манията й за лична дисциплина, мнението й, че в крайна сметка не можеш да не платиш сметките си.

Същото нещо се случи и в Европа. Дори държави като Германия и Франция, които обичат да критикуват "англосаксонската" култура на спекулации, забравиха за рисковете. Техните банки отпускаха заеми толкова опасно, че днес целият континент страда от това. Еврозоната, която те създадоха, само се преструваше, че "критериите за конвергенция" на бюджетните дефицити и на националните дългове са изпълнени от всичките й членове. Никога не е имало решение на проблема с единната валута, използвана от всички с общ лихвен процент, опитваща се да обедини напълно различни икономики. Никога не бе даден отговор и на въпроса "Има ли кредитор, който да действа като последна инстанция?". Сега първоначалните пропуски в конструкцията подкопават основите на цялата сграда.

На фона на всичко това Маргарет Тачър бе смела и прозорлива. През 1988 г. в известната си реч в Брюж, разкритикувана безпощадно от европейските лидери, тя предупреди, че



Европа се превръща в "ограничен и интересуващ се само от себе си клуб



... закостенял от безкрайните правила". Според нея Европа съвсем не е само ЕС. Част от нея са и всички държави, разположени на изток, които по това време се бореха да се разделят с комунизма. Изпъкна нейната проамериканска позиция. Тачър заяви, че "атлантическата общност - Европа от двете страни на Атлантика - е най-хубавото ни наследство и най-голямата ни сила". Най-спорната й забележка бе атаката, която отправи към намесата на държавата: "Какъв беше смисълът да успеем да ограничим държавната намеса във Великобритания, след като сега виждаме, че тя се възцарява на европейско ниво с европейска супердържава, която упражнява нов контрол от Брюксел". Тя яростно се противопостави на европейския икономически и валутен съюз.

Срещата на лидерите на ЕС, състояла се в началото на декември м.г., се проведе точно 20 години след подписването на Маастрихтския договор, с който ЕС въведе единната валута (към която Великобритания отказа да се включи). Днес отговорът на Брюксел на проблемите в резултат на централизацията е да се централизира още. Този път Великобритания, оглавявана от Дейвид Камерън, бе толкова притеснена, че отиде по-далеч от Маргарет Тачър и наложи вето на новия европейски договор. Останалите страни членки обаче ще намерят начин да не се съобразят с него. Необходим е фискален съюз, казват европейските лидери. Въпреки че структурата се олюлява, създателите й се опитват да я направят по-висока.

Има причини, поради които възгледите на Маргарет Тачър за Европа, колкото и да бяха значими, се провалиха по онова време. Критиките, които отправяше към европейската политика, понякога в антигермански тон, накараха хората да се усъмнят в мотивите й. Изглеждаше, че тя върви срещу хода на историята. Стената падна. Германия се обедини. Старите националистически идеи бяха победени, казваха хората. "Европа" триумфира и всички ние, на изток и на запад, ще живеем щастливо заедно в "нашия общ европейски дом". В речта си нейният бивш близък сътрудник Джефри Хау от 1990 г., с която Тачър бе детронирана от премиерския пост и от лидерския пост в Консервативната партия, я обвини, че има мания да защити британската държава, че живее "в гето от сантименталност по миналото ни".

Сега нещата не изглеждат точно така. Всъщност самата Маргарет Тачър формулира проблема в европейската конструкция няколко години след като напусна премиерския пост. Според нея тя е "заредена с духа на вчерашното бъдеще". Допусната е "ключовата интелектуална грешка" да се приеме, че "моделът на бъдещото правителство е централизираната бюрокрация". Както заключава Тачър, "отмина времето на изкуствено създадената мегадържава".

Твърде слаби са сигналите, че днешните европейски лидери ще се вслушат в съветите на Тачър. Маниакалното изграждане на континентална мегадържава продължава с пълна сила. Но наследството на Маргарет Тачър никога няма да се превърне в консенсус за елита. Но когато западният свят затъва все по-дълбоко, нейният навик да се заема с всеки труден проблем изглежда по-подходящ отвсякога.



--------

* Чарлз Муур е колумнист и бивш редактор във в."Дейли телеграф". Той е автор на официалната биография на Маргарет Тачър, която няма да бъде публикувана приживе.