|
| Част от главните участници в Офицерския бунт в Силистра и Русе през февруари 1887 г. (отляво надясно): майор Атанас Узунов, командир на 3 пехотна бригада в Русе, разстрелян на 22 февруари 1887 г.; майор в оставка Олимпи Панов, бивш министър на войната във временното правителство на П. Каравелов (за 4 дни), разстрелян на 22 февруари 1887 г.; Тома Кърджиев, възрожденски учител и участник в национално-освободителните борби, разстрелян на 22 февруари 1887 г.; подполковник Димитър Филов, до октомври 1886 г. е командир на 3 пехотна бригада в Русе, тежко ранен в края на Офицерския бунт, умира на 28 февруари 1887 г.; капитан Георги Зеленогоров, началник на арсенала в Русе, разстрелян на 22 февруари 1887 г. |
Току-що възстановена, България попада в лавината на тежки политически разпри. Признателносттта към освободителката Русия е безмерна и повсеместна. Отначало плахо, а после все по-гръмогласно се чуват мнения, тълкуващи съвсем свободно поведението на царското правителство в Освободителната война, а и след това. Добива разпространение предположението, че останалите велики сили ще гледат с подозрителност на България, ако тя шумно изразява признателността си за Освобождението. А тия сили ги наричат "велики", щото най-много мразят да не става на тяхното . . .
Така наречената русофобска политика на Стефан Стамболов е до голяма степен чисто интуитивна, прикриваща всъщност преследването на политическите му противници, "оправдавано в името на националната и държавната независимост".
Като снежна топка се затъркаля и митът за "някаква си въображаема Задунайска губерния" (Г. Марков, 2003). И май още е в употреба за домашни нужди. Тоя мит, експлоатиран безжалостно и така често от Стамболов, и до днес остава любим всеки път, когато трябва да се нанесе окончателен удар в някой битов трапезен спор. Историци - тесни специалисти, по пантофи и с ролки в косите, го вадят със сатанинска усмивка. И наистина, какво ли пък може да се възрази на един мит, същото е като да се обсъжда скоростта в морски мили, с която престореният на бял бик Зевс отнесъл красивата Европа, за да й се наслади до насита.
* * *
Политически шумната втора половина на 1886 г., при цялата си многообразност, има един политически връх - детронирането на княз Александър на 9 август. Струмският полк, майор Петър Груев и капитаните Анастас Бендерев и Радко Димитриев принуждават княза да напусне България. Контрапревратът начело със Стамболов и при съдействието на Софийския и Пловдивския гарнизон успява. Преобладаващото и във войската мнение е, че създаденият наскоро след тези събития Регентски съвет е по-скоро явна политическа кражба. Недоволството бързо се превръща в подготовка за военен бунт въпреки масовата чистка, предприета от правителството на Радославов.
На 23 октомври 1886 г. рано сутринта е разбунтуван гарнизонът в Бургас. Три дни по-късно се проваля и опитът да се повдигне войската в Сливен. В пловдивските села и в Родопите непрестанен камбанен звън съпроводил началото на истинско въстание.
Военното училище се готви да започне на 13 ноември бунт в Софийския гарнизон. Това "ново съзаклятие, което е имало за цел да разруши едва достигнатия порядък" (из обвинителния акт, 8 декември 1886 г.), е предварително разкрито (В. Вълов, 1955).
Значително по-старателна е подготовката в гарнизоните в Силистра и в Русе, към първите дни на 1887 г. тя вече е твърде напреднала, подпомогната и от емигриралите след септември 1886 г. български офицери. Комитети се създават в Одеса, Цариград, Браила и Калафат, букурещкият е централен по традиция, начело с майор Груев. Издаваният в Браила от 29 януари 1887 г. емигрантски вестник "Девети август" се превръща в изразител на бунтовните настроения, а след месец - на покрусата от разстрелите.
Силистренският комитет е създаден края на 1886 г., начело е капитан Христо Кръстев, командир на 2-ра дружина от 5 пехотен Дунавски полк. В началото на февруари за брожението научават в София. Военният министър полковник Данаил Николаев заповядва на капитан Кръстев да се яви в София незабавно, но получава твърд отказ.
В 11.30 ч. на 16 февруари 1887 г. преди точно 125 години 2-ра дружина е строена на плаца, Силистренският бунт "за спасение от потисниците" започва. Обявено е военно положение, градът е овладян без насилие.
Верни на правителството части тръгват към Силистра от Русе, от Шумен и от Варна още на 16 февруари подир обед. На войниците е обяснено, че Силистра е превзета от румънски войски. "За войниците [от верните на правителството отряди] нищо няма да жалите - нарежда Николаев - удовлетворявайте ги с всичко, ежедневно можете да им давате винни и ракийни порции."
Капитан Кръстев е убит при първите сблъсъци на 18 февруари сутринта, бунтът е обезглавен, начинанието - обречено. Част от съзаклятниците преминават Дунав, останалите са осъдени на различни срокове затвор според разпоредбите на "Отоманский наказателен законник" с присъда, четена на 4 март.
* * *
Русенският бунт е най-мащабен, комитетът там е създаден още през 1885 г. (И. Маринов, 1972). Ръководи го възрожденецът Тома Кърджиев до края на 1886 г. Понеже вече е ясно, ще има бунт, трябва и военно ръководство. Майор Атанас Узунов оглавява русенци. Съзаклятниците се събират веднага щом научават, че Силистра се е вдигнала. Възмущението е всеобщо, част от Дунавския полк без знанието на майор Узунов е пратен да потушава Силистренската буна. Време вече няма. Обявен е бунтът и в Русе.
За готвеното съзаклятие в София предварително знаят доста подробности. Правителството изпраща от Русе към Силистра опитните войници, в Дунавския полк остават само новобранците. Въстаниците смятат, че и това ще е достатъчно, всички техни действия са лишени от мерки за опазване на тайната.
На 18 февруари е съставен и обсъден подробен план за действие, а бунтът избухва в 4,30 сутринта на 19 февруари. В пълно съответствие с предварителните очаквания започва овладяването на Русе, военни патрули оглеждат улиците и сградите. Гарнизонът е разделен - въстаналият Пионерен полк срещу 5-и Дунавски пехотен полк. И двете формирования изпращат патрули. Няколко шумни престрелки огласят ранното зимно утро. След първоначалните успехи - овладени са централните русенски улици "Флотска", "Скобелевска", "Александровска" - въстаниците изпадат в необяснимо бездействие. След обяд неверие обхваща бунтовниците, някои напускат позициите си. Изключително странно е решението на героя от Руско-турската и от Сръбско-българската война майор Узунов да избяга в Румъния с лодка, в която се качват също подполковник Филов, капитан Болман, поручик Кръстеняков и подпоручиците Енчев, Тръмбешки и Мирков, както и четирима фелдфебели на веслата. Скоро са забелязани и поради безсмислието на съпротивата се предават.
Русенци са съдени от военнополеви съд, назначен от майор Рачо Петров, който впрочем получава всякакви извънредни пълномощия за потушаване на вълненията. Според Военно-съдебния устав, действащ в българската войска към февруари 1887 г., съставът на този съд би следвало да бъде от петима членове, председателят му - да е член на Касационния съд, а останалите - офицери с по-старши чинове от подсъдимите. Нито едно от тези условия не е изпълнено.
Както и в следващите десетилетия, и у нас, а и навсякъде другаде май, писаните закони се ползват само когато тези, които ги прилагат, пожелаят това. При всички други случаи са в употреба някакви тайни неизвестни нам правила, оправдавани с изключителносттта на случая. И това не е новост някаква, знае се отдавна.
Извори
"Най-важното, най-жизненото условие за одържавянието, за развиванието и за бъдущето увеличвание на Българската държава е: тесната свърска на държава[та] с нейната освободителка и покровителка Русия. Княз Батенберг раскъса тая свързка. Руский цар не искаше вече да знае за тоя български княз. Батенберг, като княз, беше станъл съвсем невъзможен за България. Ето защо той беше истинъл от сърцето на българский народ . . .
В. "Девети август", Браила, бр. 3 от 11 февруари 1887 г.
(Правописът е запазен)
". . . Съдът реши да накажи: 1-во. Командващият 3-та пеша бригада майор Узунов, началника на арсенала капитан Зеленогоров, капитана в оставка Болман, от Пионерния полк поручик Кръстеняков и подпоручиците: Боженский, Кожухарский, Мирков; от 5-ти пеши Дунавски полк подпоручиците: Тръмбешкий и Кръстев и бригадния адютант подпоручик Енчев . . . [със] смъртна казн, чрез разстрелвание с лишение всички права и военна чест.
2-ро. Тома Кърджиев, майор в оставка Панов, Стефан Стоянеско, Никола Калев (от гр. Букурещ) и Александър Цветков от гр. Свищов . . . [със] смъртна казн чрез разстрел . . ."
Из присъда на русенския полеви военен съд от 21 февруари 1887 г., Централен военен архив, ф. 754, оп. 1, а. е. 39, л. 134-138
"Цел свет настръхнъ от зверствата на регентските военни и граждански власти в Русе и в София, както и от повсеместните тирании, преследвания, затвори, биения и застрашавания на регентските мамелуци. Всестранните отзиви на ясното мнение в Европа и даже на правителственните тамо вестници . . . доказват това ясно и неопровержимо. Человечеството настръхнъ, както едно време пред Перущица и Батак.
Само един маджарски депутатин, Андор Бадний, в името на други свои колеги, праща поздравителни и насърчителни писма на българския Пигмалион, Стамбулова [Стефан Стамболов, член на Регенския съвет след абдикацията на княз Александър (1879-1886)], и само Сализбъри [лорд Солсбъри, министър-председател на Великобритания] се мъчи да замаже в английската камара зверствата на своите побеснели оръдия в София, също както едно време другарите му . . ."
В. "Девети август", Браила, бр. 6 от 5 март 1887 г.
(Правописът е запазен)
