Според британския психолог Клиф Арнал най-печалният ден в годината е "синият понеделник" - третият понеделник на януари. През 2012 г. той беше на 16.01. Не и за българската икономика. Нашият най-печален месец винаги е февруари, а най-мрачните дни от него зависят от климатични, не от стопански фактори. През февруари ни удря неминуемият януарски спад на оборотите и инвестиционната активност, който трае до средата на Малък Сечко (че и по-късно, ако не се стопли времето). През февруари ни налягат и дълговете, и данъците (падежите идват, а постъпленията се бавят). Всички премии и бонуси са раздадени по Коледа, а новите поръчки са жалки; всеки се ослушва как ще тръгне новата година и отлага до последно заявките до своите доставчици. Старият бюджет е приключен, новият още не е набрал постъпления дори да покрие лихвите по държавния дълг, които винаги се плащат в първите дни на годината. През февруари запасите стигат дъното, от зимнината в мазата, та до резерва на хазната. Страшните стопански провали не случайно стават тъкмо през февруари (примерно разбойническата 1997 г. с краха на лева при 3000 лева за долар на 11.02). Затова през февруари се наддават най-жални вопли за



жадуваните чуждестранни инвестиции,



в които българинът вижда чудодейно избавление от всички беди - от заетостта през дохода до чаканата сполука. И по това време на мрачен финансов уплах започват да се кроят планове хем за напълване на хазната (от която заетите при най-големия работодател - държавата, чакат заплатите си), хем за примамване на прословутия чужд инвеститор, този Дядо Коледа за възрастни. Двете цели изискват обратни по посока мерки, понеже политиканстващите в България отколе страдат от дефицит на икономическа мисловност. Накрая, след обилно дърдорене, най-често не се предприема нищо. Това е нашият начин за запазване на статуквото. Но нека се възползваме от живия сезонен интерес към инвестициите, за да помислим за тях. Съвсем скоро "инвеститор" пак ще е мръсна дума, синоним на "изедник" и "грабител" - като дойде време да се събират печалбите, на нашенеца му зловиди, че някой печели "само защото" инвестирал или ни кредитирал с "жалки пари".



Инвестициите са твърде различни,



не от всички ползата е еднаква. На онези, които се перчат с "8 милиарда евро годишни инвестиции по наше време", ще припомним, че огромна част от тези пари не са били и за миг дори в българската икономика. Аз бих ги зачеркнал до цент от сметките. Ето пример. Едно българче, да го наречем Краси, имало телефонна компания. Нямало пари, затънало в дългове и я продало на руснака Гена за 80 млн. евро. Гена платил дълговете, запушил дупките и продал компанията на виенчанина Ханс, вече за 300 млн. евро. А хитрият Ханс, без да се бави, пак я продал на австрийски телефонен гигант за 1.2 милиарда евро. Общо прирастът на преки чуждестранни инвестиции в България от тези 3 сделки е 1.2 млрд. евро. От тях само 80 млн. са влизали у нас (не за дълго; Краси си е купил с част от тях къщичка край Виена и е скатал друга част в банка далеч от Балкана), а само за част от тях са платени данъци в България. И вторите 300 млн., и третите 1.2 млрд. евро са префучали от една виенска банка в друга. Ще речете, България е прибрала поне 10% от горницата за "плосък данък" върху печалбите? Ни цент! Би взела, ако Гена и Ханс продаваха българската компания. Но "преките инвеститори" в България Гена и Ханс търгуват само акции в офшорната майка на българското дружество. Така че



инвестициите са различно полезни



за българската икономика. А една част са направо вредни, т.нар. "финансови инвестиции" в чисто спекулативни борсови и банкови сделки. Те първи се изтеглят в криза и съсипват безогледно финансовата система на приемащата страна. По този въпрос вижте разясненията за фактическия фалит на бившия "келтски тигър" - Ирландия. Втора част, както казах, макар да са трайни преки инвестиции, нямат нищо общо с България. С тях и без тях нашата икономика (почти) не се променя. За нас са ценни инвестициите, които създават доход, т.е. добавена стойност и продукт вътре в страната. Друг е въпросът колко устойчив ръст дават. Ако британецът Джон купи апартамент в Банско, инвестицията му създава доход за строителите и вътрешен продукт във вид на къща, която не ще нарамиш да отнесеш в Албиона, каквато криза да яде цената й. Но този доход е еднократен, а не устойчив, защото къща се строи веднъж, не всяко лято.



Най-важните инвестиции са местните,



които българските инвеститори влагат в своите фирми; те целят постоянно да се издържат от тях, да черпят доход години наред. Това е устойчив доход. (Виждате, не иде реч непременно за "производствени" инвестиции в смисъла, който би вложил един истински марксист.) Трябва да се знае, че тъкмо успешната местна инвестиция днес става мащабна чуждестранна инвестиция утре. Чужд инвеститор рядко рискува да инвестира "на зелено" и най-често губи при този самонадеян подход. Да почнат "на зелено" в непозната държава и стопанска среда рискуват най-вече дребни и средни, стиснати за всяко евро фирми. Сериозният и опитен инвеститор предпочита да влага пари в работещ бизнес или поне в готов и минал всички иглени уши разрешения, явни и скрити одобрения. Затова купува готови фирми. Ако искат да има яки трайни и устойчиви чужди инвестиции в България, политиците трябва да мислят само едно: как да помогнат на българския инвеститор и на уседналия в България бизнес от всякакъв вид - едно успешно обменно бюро и една будка са също потенциална чужда инвестиция. И са данъкоплатец още днес или от утре. Поука: да озаптим лакомата държава докрай и да не пипаме ниското облагане на доходите.