Няма по-голям успех в българската обредно-празнична система от отбелязването на Първи март. Един обичай - връзването и носенето на мартеници, който е известен по цялото българско землище, но далеч не е от най-важните, се наложи особено през последния половин век като повсеместен, отличаващ ни рязко от другите европейски народи. Българинът днес носи мартеници с удоволствие, със самочувствие и с ясното съзнание, че това го утвърждава в очите на околните балкански народи. И ако произходът на този обичай със сигурност не е докрай изяснен, то пренасянето му в нашата съвременност, а и в бъдното е изцяло наша заслуга, на всички българи.

В чужбина възприемат обичая като мила екзотична традиция и също носят подарените им от българи мартеници с удоволствие, нещо като венците в Индия и по тихоокеанските острови. Възроден за нов живот, но и значително обновен през последните десетилетия, обичаят за връзване и носене на мартеници вече започна да се превръща в общобалкански под въздействието на наистина масовото му разпространение у нас.

Несметно червено-бяло обилие от мартеници залива безброй сергии по българските градове и села още от началото на февруари. Вероятно не е без значение, че за направата на мартеници са необходими само достъпни и евтини материали, ценят се фантазията и близостта с традицията. Много от продавачите на мартеници ги изработват сами в продължение на месеци, влагат незначителни средства, но много любов и фантазия. Ръчно направените мартеници са по-скъпи, купуват се за близките, за добрите приятели, за влиятелните началници. Произвежданите в Китай са по български проекти и с български етикети, цената им на едро е от по няколко стотинки само, но се купуват масово с десетки, за да се даряват на всеки срещнат точно на 1 март.

Обичаят за връзване на мартеници днес е силно променен. Жените ("момите и булките") се закичват с все по-пищни мартеници, сами по себе си произведения на изкуството. Слагат ги по традиция на гърдите, нанизват ги на ръцете си, носят ги като огърлие. Децата задължително искат допълнително прикачени добавки към традиционния червен и бял конец. Детските мартеници още в началото на ХХ в. са нарочно украсявани - с фигурка на конче, например, за момчетата, или с паричка за момичетата, с повече пискюли и пухкави топчета. В средата на ХХ в. майките добавят към мартениците, оставени за гадаене под камък, по някоя дребна пара, за да се радват децата (Благоевградско). Днес прибавянето към детските мартеници на небългарски елементи ги изправя често на границата с кича. Мъжете слагат мартеници сравнително отскоро, техните са малки пискюли или топчета, подпъхнати леко под яките, за да не бият на очи прекалено. Често може да се видят мартеници по домашните животни, раниците на учениците и на мониторите на компютрите.

Красив обичай, жива червено-бяла традиция, която ни обединява, радва очите и сърцата ни в края на всяка зима, за да отбележим, както е редно, всяко пролетно начало.



* * *



Общобългарското название на съчетанието от червен и бял конец е известно навсякъде по българското землище като "мартеница", но е наричано също "марта" (Добричко, с. Пирин, Благоевградско), "баба марта" (Казанлъшко). В Централна Северна България (в Лясковец, например) са известни като "гадалушки", защото по тях може да се гадае. В Северозападна България пък се среща често названието "китица". Днес регионалните названия са практически загубени, налагането на общобългарското "мартеница" отдавна е завършено.

Материалите за изработка на мартениците днес са доста разнообразни, но, изглежда, първоначално те са само от вълна. Такава е и най-старата запазена и описана мартеница - тази от Лом, изработена преди 1925 г. (Л. Йорданова, 1972). Направата на мартеници от памучни конци, по-късно от копринени (в Ловешко, Бургас, Етрополе) и даже от лен (Сопот) е късно вторично явление.

Цветовете за изработка на мартеници са червен и бял, в много редки случаи - само от червен или пък са многоцветни. В Смолян е отбелязана многоцветна мартеница без червено, а в Мелник в средата на миналия век е намерена червено-синя мартеница.

Необходимата червена и бяла вълна се взимат от наличната вкъщи още непредена. За направата на нишките не се използва хурка, понеже са къси. Усукването на вълнения конец е съвършено задължително, "непревъртен конец не е мартеница". В Злокучане, Софийско, най-възрастната жена в дома става преди изгрев слънце, за да направи и завърже мартениците на децата още докато спят. Точно така постъпвали и възрастните жени в с. Славяново, Плевенско, от Освобождението докъм 1920 г. Там започват да прикачат и стилизирани човешки фигури - Рачо и Дешка (Пижо и Пенда в Софийско). Появата на стилизираните мъжка и женска фигура като украса на мартениците е късна, след 1920 г.

Обичаят да се връзват мартеници на децата, докато спят, е засвидетелстван най-рано от Братя Миладинови в Македония през 1861 г.: "в деня спроти Марта сучат цървено и бело предено со цело; и утринта го клавоет на децата на гърло, на ръце и нодзе за здраве. . .".

Изобщо мартениците преди средата на ХХ в. се завръзват на слабите и беззащитните - на децата, на момите, на булките, на новородените домашни животни, на крехки предмети като гърнета, на буталката за биене на масло.

Вярва се, че в природата съществува едно неопределено зло, наричано обикновено "лошотия", което се събужда пролетно време (Хр. Вакарелски, 1977). Лошотията най-често се възприема като болест, но без да се посочват някакви определени симптоми. Украсата на мартениците, добавките към червения и белия конец, е най-вече срещу болести - скилидки чесън и кръстчета. Тази особеност на народната традиция при носенето на мартеници я сродява с друг близък по време пролетен обичай - песият понеделник (първият ден на великденския пост). Именно на този ден в Източна Тракия и в Добруджа "цирят", "люлеят" кучета или им завръзват тенекии на опашките. Вярва се, че така се прогонват болестите, в частност бесът по кучетата. Този обичай, който е родствен по смисъл и съвсем близък по време до връзването на мартениците, предизвиква шумно недоволство напоследък поради неразбиране произхода на циренето. Малкото отклонение към песия понеделник бе, защото обичаят да се връзват мартеници трябва задължително да се разглежда в цялостната съвкупност от пролетни обичаи, само тогава неговият смисъл ще ни е напълно ясен. Пак предпазна функция има изваждането навън на червени дрехи, постелки и неушити платове все на същия 1 март. Те се мятат на двора, по части от къщата, на плодни дървета, по стопанските сгради.

След предпазите срещу болести най-честа украса на мартениците е парата. Смисълът й е напълно ясен - за плодородие, за имане най-общо.

Общобългарско е правилото мартениците да се носят, докато се види щъркел или лястовица. Тогава мартеницата се сваля и се слага под камък, за да се гадае. Ако по мартеницата има много мравки, ще се множат добре козите, ако полепнат калинки - ще има повече овце (селата Гостун и Кремен, Благоевградско). Всеобща е вярата, че ако по мартеницата, оставена под камък, има "някаква живинка", добитъкът ще се въди добре през цялата година.

След като се свали, мартеницата може да се окачи и на плодно дърво, за да е сита годината. В Добруджа я свалят чак по жътва и я закачат на първия сноп. Днес мартениците се окачват на плодно дърво, когато се види щъркел или лястовица, или най-късно на 21 март, щом дойде астрономическата пролет.



* * *



Много е трудно, дори може да ни се стори невъзможно днес да бъде еднозначно очертан историческият път на мартеницата. Изработвани от нетрайни малостойностни материали, мартениците не се съхраняват, предназначението им е да бъдат носени, а след това "унищожени", като се закачат на плодно дърво или се сложат под камък. Само в изключително редки случаи една мартеница може да се запази грижливо по няколко години, докато се развалят. Това е отбелязано само в Банско в средата на миналия век. Във всички останали случаи мартениците се изработват в навечерието или на самия 1 март. Отсъствието на средновековни извори пък отваря осезаемо празно място във всеки опит за възстановка.

Въпреки очакваните трудности географското разпространение по цялото българско землище, а и на Балканите изобщо, и историческото развитие на българската мартеница, на румънската мартеница и мърцишор, както и на изместените по юлианския календар новогодишни гръцки гури изглежда може да бъде очертано задоволително все пак. Всички тези родствени етнографски явления имат единен палеобалкански произход, но за днешното възраждане на обичая, за масовизирането му, за "балканизирането" му главната заслуга е на нас, българите.



(Следва)