Най-сериозното финансово предизвикателство пред страната ни през 2012 г. и една от най-важните политически теми ще бъде откъде България ще намери пари, за да плати през януари 2013 г. около 1.6 млрд. лева (818 млн. евро) по глобалните облигации, издадени преди едно десетилетие по времето на финансовия министър Милен Велчев.

Един от вариантите за набирането на необходимата сума е използване на средствата от Сребърния фонд. Първи сигнали в тази посока даде още в началото на годината министър Дянков, който активно лансира идеята



тези пари да бъдат използвани за плащания по външния дълг.



До момента в публичното пространство няма подкрепа за подобна стъпка, напротив - коментарите на всички анализатори и политически фигури са крайно негативни.

Сребърният фонд беше създаден по време на предишното управление, като основната цел е подкрепа за пенсионната система на България. Към момента в него са натрупани около 1.8 млрд. лв. Един от проблемите с харчене на тези средства е свързан с очевидния конфликт на интереси. Това е така, защото Министерството на финансите декларира намерение да емитира дълг, който само да изкупи. По този начин на практика ведомството само би определило и условията по поемане на дълга, включително по цената му. Другият крещящ проблем е, че с подобна операция правителството би посегнало на огромна сума, предназначена за подкрепа на пенсионната система. Тук аспектите са и социални, и политически, и морални, ако щете.

Втори вариант е



набиране на средства от вътрешния пазар



- от банки, пенсионни фондове, застрахователни компании и др. Големият проблем тук би се изразил в рязко изтегляне на ликвидност от българския финансов сектор. Това на практика означава замразяване на стотици милиони или дори на над 1 млрд. лв., вместо потенциално насочване на тези средства към реалната икономика. От друга страна, презумпцията е, че на вътрешния пазар правителството би могло да получи по-добра цена за своя дълг. Все пак обаче принципните очаквания са, че при емисия, надхвърляща, да речем, 1 млрд. лв., пазарните участници биха дали по-висока цена за българския държавен дълг. В интерес на истината, през последните три години бюджетният ни дефицит се финансира от вътрешния пазар, но през идните месеци предстои емитиране на изключително голям дълг, доближаващ се до 3 млрд. лв. - ресурс, който е непосилен само за местните участници. Трябва да се има предвид, че освен плащане по глобалните облигации държавата планира и издаване на ДЦК за около 1 млрд. лв., които да покрият бюджетния дефицит през текущата година.

Като възможност се обсъжда и частично набавяне на необходимите суми от приватизация, но на хоризонта не се очертават достатъчно големи сделки, които да осигурят необходимите средства. Конкретно продажба на дял от БЕХ до края на годината, още повече през чужда борса, изглежда неправдоподобно като времеви график и сложност на процедурата.

През последните дни бе лансирана и идея българските граждани "патриотично" да финансират правителството, изкупувайки държавни облигации. Това предложение е по-скоро пожелателно, отколкото реалистично, но трябва да се каже, че българите със сигурност имат доста по-добри собствени идеи от тази да купят книжа с лихвен купон от 3.9%. Толкова беше лихвата по последната емисия ДЦК. В публичното пространство се завъртя и друго конкретно предложение за нива от 6.25%, но това продължава да е по-малко атрактивно от лихвите по депозити и от редица други инвестиционни възможности.

Затова реалността води до



варианта с излизане на международните пазари



С оглед на изброените по-горе аргументи този вариант е препоръчителен и министър Дянков със сигурност се подготвя за него, въпреки че публичните изявления са в друга посока. Тук обаче е и най-голямото опасение на министъра. От една страна, съществува опасност пазарите да не реагират ентусиазирано на българския дълг и да не успеем да наберем необходимата сума. Далеч по-атрактивни са дълговите книжа на други страни и инвеститорите просто могат да игнорират нашите. Другият по-голям и по-реален риск е да получим от международните пазари оценка, сходна с тези на страни като Италия, Испания или дори Португалия, от които толкова старателно правим опити да се дистанцираме. Именно вариантът, при който международните играчи определят твърде висока цена на българския дълг или дори го отхвърлят, би означавал своеобразен жълт картон за "стабилизиращата" макроикономическа и финансова политика на министър Дянков. Да не говорим, че страната ни за пореден път би получила оглушителен шамар, въпреки самоизтъкването в някои отношения и преекспонирането на определени макроикономически показатели. Затова трябва отсега да бъде ясно, че провал при набиране на необходимите средства, включително твърде висока лихва по тях, би представлявал най-красноречивата оценка за икономическата и финансовата политика на България през последните три години.

Към момента има ясни индикации, че в крайна сметка Дянков ще избере вариант с поне частично излизане на международните пазари. Дали доброволно или под натиска на обстоятелствата или на определени политически среди - не е важно. Ясно е обаче, че има очевидни опити за "напудряне" на някои макроикономически показатели, основно с цел да се харесаме на рейтинговите агенции и инвеститорите. Фокусът тук пада върху бюджетния дефицит, като впечатление прави непрекъснатото изтъкване на намаляването му. На скорошна пресконференция беше подчертано например, че дефицитът за 2011 г. е бил с 20% по-нисък от планираното и с 40% по-нисък от този през 2010 г. Често обаче се пропуска нещо друго - че основна причина за това е намаляването на капиталовите инвестиции с около 15% спрямо 2010 г., както и на националното съфинансиране по европрограми с около 16% спрямо 2010 г. Тези факти съответно са дали негативно отражения върху стопанския ръст, който е подчертано анемичен вече четвърта поредна година. Обичайният губещ е реалната икономика и всички, които сме избрали да живеем и работим в България. Така че съществува реален риск в името на цел с едногодишен хоризонт (погасяване на дълга по глобалните облигации) да се заложи на "напудряне" на макропоказатели и на хартиени данни за сметка на реалната икономика, чието развитие трябва да е дългосрочната цел.