Людмил Тодоров е роден на 12 януари 1955 г. в Горна Оряховица. Завършва режисура във ВИТИЗ, в класа на Георги Дюлгеров и Младен Киселов. Сценарист и режисьор е на филмите "Шивачки", "Емигранти" (заедно с Ивайло Христов), "Любовното лято на един льохман", "Приятелите на Емилия", "Бягащи кучета". Работи и в театъра. Автор е на книгата с разкази "Да изгубиш Мечо Пух", романите "Хроника на една любов" и "Хроника на едно пропадане".
-------------------
- Вашият нов филм "Миграцията на паламуда" нашумя с това, че няма да се разпространява в киномрежата заради непосилните условия, които поставят двете големи фирми, собственици на киносалони в България. Как и къде разчитате публиката да го види?
- Филмът ще може да бъде видян в кината, които са извън киноверигите на големите собственици. Такива кина в София са Домът на киното, кино "Люмиер", Евро-български център, кино "Одеон". Отделно от това чрез "Пътуващо кино" ще покажа филма в над 50 населени места в страната - там, където няма кина. През есента филмът ще може да бъде изтеглен срещу заплащане от една платформа за българско кино в интернет. През следващите две години ще бъде излъчен четири пъти по Нова телевизия, която ни е медиен партньор. В края на годината ще излезе на DVD. Има много начини в днешно време един филм да бъде разпространен.
- Вече вдигнахте шум по проблема при премиерата, но все пак - кое точно не е наред в схемата? Можете да говорите направо в цифри, те са доста убедителни.

-

Собствениците на киносалони, които визирам, вземат близо 70% от приходите на един български филм, а след посредничеството на техни сателитни разпространителски фирми, този процент стига 90-95%. За създателите на филмите и институциите, които са ги финансирали, остават между 5 и 10%. Отделно от това киносалоните прибират такси от 1500 лева на екран, което за 20 екрана прави 30 000 лева. Това е за десерт.

Пребройте колко автори и изпълнители има във филма, които трябва да получат пари за труда си. Има и толкова институции, които го финансират - включително българската държава, която също трябва да получи някакви отчисления. А като казвам българската държава, не трябва да забравяме, че това сме ние, че става дума за нашите пари. И това върви отдавна, не е тръгнало от моя филм. Аз просто реших, че е време да извадя наяве този проблем, за да може да се реши.
- Като потърпевша в събирането на отчисления от филми, които субсидира, как би трябвало да реагира държавата в лицето на Министерството на културата? Има ли начин тя да защити инвестицията си?
- Има начини. Но засега не виждам да има воля. Рефлексът на всеки един чиновник е да не си усложнява живота. Министерството на културата трябва да регулира разпространението на български филми и да създаде правила, които всички да спазват. Както става в електроразпределителните дружества, в топлофикациите - които също са частни дружества в монополно положение - и държавата е сложила регулаторни органи да контролират и да следят работата им, така трябва да се постъпи и тук. Тази намеса се налага от монополното положение на двете фирми, собственици на киносалони, както и на факта, че те злоупотребяват с него. Не става дума да се регулира разпространението на всички филми, а на българските филми. Те са национален културен продукт.
- Имате ли надежда и други колеги да се присъединят към своеобразния ви протест? Влади Въргала също имаше трудности с разпространението на "Операция Шменти капели", но все пак го показа в моловете, пожъна и завидни приходи.
- Рано или късно колегите ми ще узреят за мисълта да не се примиряват с унизителните условия на киносалоните. Очаквам тяхната реакция.
- Вашата акция съвпадна с масовите протести срещу АСТА, които имаха успех. А един от най-яростните защитници на АСТА в медиите беше собственикът на едната от фирмите монополисти, срещу които се опълчихте. И все пак бихте ли гледали спокойно на ваш филм, който се предлага в Zamunda?
- Разбира се, че не. Целта на моята акция не беше да коментирам АСТА, а да обърна внимание на факта, че един от нейните най-големи защитници в България е човек, който говори за защита на авторските права в интернет, а на практика обира авторите в своите киносалони. Това ми се струва крайно подозрително - че точно такива хора защитават АСТА.
- Преди 3 години разпространихте в медиите открито писмо, в което задавахте въпроса "Ченгетата в българското кино продължават да поръчват музиката - докога?". Посочихте и имена - Людмил Стайков, Александър Грозев, Божидар Манов, Иван Ничев. Настъпила ли е оттогава някаква промяна?
- Те вече не са фактор. Спряха да пречат. Това е достатъчно.
- Вашите филми са правени със субсидия от Националния филмов център, а българското кино, макар и в ритъма на тангото (една напред-две назад), все пак прогресира. Доволен ли сте от сегашното състояние на нещата?
- Няма друга рецепта за появяването на хубави филми, освен да има производство. Така е навсякъде по света. И ако правителството започне най-сетне да изпълнява Закона за филмовата индустрия, хубавите български филми ще стават все повече.
- От малкото наши сценаристи и режисьори сте, които разказват прости човешки истории на екрана. От какви истории смятате, че има нужда българското кино?
- Едно кино се развива добре, ако в него има разнообразие от истории, стилове и жанрове. В киното трябва да има всичко - драми, комедии, кримки, комерсиални филми, артфилми.
- Знаем, че сюжетът и героините в предишния ви филм "Шивачки" са вдъхновени от реални лица и събития. Доколко използвате преживяно в "Миграцията на паламуда" и доколко измисляте?
- От 10 години малко или много присъствам в района на габровските села, познавам много хора оттам. Чувал съм техни истории, трупал съм впечатления и се случи така, че в един момент тези неща се събраха и стана филм.
- Какво имат да кажат тези провинциални герои на зрителя?
- Прекалено дълго време ние сами себе си измъчваме с начина, по който гледаме на живота си. Валят изследвания от какви ли не социологически агенции, медиите много помагат в това отношение - българинът никога да не забравя, че по всички изследвания, по всички показатели той е най-нещастният човек на света. Непрекъснато потиснат, непрекъснато мрънкащ, мърморещ. Това не е истина. Това е една изкривена представа за нас самите, която често пъти сами си създаваме. В разговорите ни, в нашите взаимоотношения има някаква странна зомбираност, нещо, което изведнъж казва "О, нещастни сме!" - и започва разговорът на тема колко страшно е всичко. Истината е, че когато реших да направя следващия си филм извън големите градове, с хора, които живеят в периферията - веднага разбрах, че това не е така. Духът, радостта от живота са неща, които са изконни. Те са вътре в човека и не могат да изчезнат просто така, щото имало криза или имало 20 години преход. Ето това гледане по-едро на нещата ми отвори очите и ми се прииска да избера героите за филма си "Миграцията на паламуда" такива - истински, натурални. Те живеят трудно, но изпитват радост от живота. Това е изведено и в заглавието на филма, защото паламудът не мигрира, то дори не е и паламуд. Опитах да извадя тази жизненост в националния характер, която ние по най-различни причини или не виждаме, или не отчитаме, или не искаме да отчетем.
- В "Миграцията на паламуда" ще видим Велко Кънев, който почина скоро след това, и Христо Мутафчиев, който получи инсулт по време на снимките. Какви спомени имате от работата с двамата?
- Велко боледуваше отдавна. По време на снимките беше в ремисия и се чувстваше много добре. Той внесе във филма не само своя актьорски талант, но и присъствието си. При Христо мога да кажа, че малкият дявол ни беше на гости - защото Христо оцеля, едно, и второ - това нещастие с него стана съвсем в края на филма, та бяхме заснели почти всичко. В противен случай то нямаше да може въобще да бъде монтирано. Какво да кажа? Съдба.