За упадъка на малките български селища се говори много. Предимно с думи, а може и в картини. Например: порутена каруца насред празна нива; изтърбушена сграда на някогашно училище; фермер, който обработва хиляди декари земя, но вкъщи ползва стар руски телевизор; тълпи от роми без поминък или ангажирани на почасови програми, които цял ден прекарват на площада.

Може да обърнем внимание и на светлите тонове. Те също са част от пейзажа: ремонтирани с европейски средства улици и площад; чудна природа, която повлича туризъм; читалище, обновено с пари на местния богаташ, необичан от съгражданите си (не са ли дарявали същите хора през Възраждането?). Картината е пъстра, а огромните проблеми не са следствие само на лоша българска държавна политика - в Западна Европа селища също упадат, региони изостават, населението застарява. Променя се и човекът, който все повече се ориентира към удобства, развлечения и интелектуален труд. Младите нито ще станат овчари, нито ще садят картофи. Може да се върнат само в тези села, които са крайградски и заприличват на квартали.

За няколко месеца екип на Обществения център за околна среда и устойчиво развитие обиколи 15 села и малки градчета, разговаря с много младежи. Те са най-застрашената социална група, бъдещето на родните им региони зависи от тях. Младежите не схващат настоящата икономическа криза като конюнктурна, а като продължение на стари проблеми. Но тя - най-лошото - засилва чувството за безперспективност.



"Шляенето" - стар национален спорт



Битува мнението, че упадъкът на "провинцията" стартира с демократичните промени. Образните свидетелства - разрушени земеделски стопанства, сринати заводи, занемарени пътища и т.н., потвърждават тезата. Но кризата започва в средата на миналия век, науката още тогава вижда промени в човешкото поведение, които ще утроят последствията. В статията "Големите проблеми на малкия град" Анастас Илиев анализира младежта и критикува "вечерното "движение" по главната улица - едно немного красиво национално явление, което (...) е образец на лениво, колективно и методично прахосване на свободното време." Пак тогава излизат трудове, които се възторгват от нравствените добродетели на социалистическата младеж, но се публикуват и мнения, че младите се вълнуват най-вече от "пари, лека кола, момичета и модерни танци". През 1973 г. Минчо Семов пише за "потенциалните преселници". Социализмът вижда спасението в аграрно-промишлените комплекси и създаването на културни развлечения в малките селища, но миграцията към големия град стартира тогава.

През 2002 г. институтът "Иван Хаджийски" констатира, че 30% от младите в селата и 38% от малките градове са постоянно или трайно безработни. През 2007 г. процентите са съответно 22 и 15 - доста по-ниски. Днес всеки втори се оплаква или от липса на работа, или от недобре платена. Безработицата се схваща от младежите като най-голям бич и това не е чудно, предвид факта, че до старта на икономическата криза тя е била овладяна в поносими нива.



Кой остава



Като изключим пенсионерите, в малките български селища в момента живеят няколко групи хора. Най-напред това са едри бизнесмени, най-често фермери, които са овладели и местната власт посредством кметството и общинския съвет. В селата са един или двама, в градовете до 10 000 жители - най-много четирима. Те осигуряват и сезонна работа на част от съгражданите си.

Втората група, но само в някои региони с обширна земеделска земя, са фермери, които арендуват хиляди декари, гледат животни, но приходите трудно компенсират огромния труд, инвестициите, липсата на пазар, кредитите и постоянната борба с бюрокрацията. Именно в тази категория е фермерът от началото на текста, който на теория развива мащабно стопанство, но всеки компютърен специалист или адвокат може да си осигури несравнимо по-хубав бит.

Третата група е на служители в държавния или общински сектор - лесничей, счетоводител в кметството, работник към ВиК и т.н. Частният бизнес почти изцяло е представен от фирми, които извършват строителни дейности. Изключение са туристическите селища (Трявна, Белоградчик, морските градчета), където природните дадености повличат хотелска и търговска дейност.

Промишлените цехове са огромно изключение. В отсъствието на индустрия най-голям работодател са държавата, общината, селското стопанство и туризмът (не навсякъде). Но мащабите са плачевни. Ако в едно село общината назначи трима души на възраст до 40 години, или пък картофопроизводител наеме десетима, това означава, че е постигната 50% заетост в тази възраст. Представяте ли си колко хора са останали, колко от тях са активни? Вакуумът се запълва от безработни или временно ангажирани роми. Или от други роми, които идват и тръгват към Испания.

Не е пресилено да се каже, че всички активни хора от малките селища с единия крак са в областния център, столицата или чужбина. Един притежава апартамент в големия град, друг ще се пресели заради детето, трети се е върнал за малко от емиграция и пак ще отпътува. Тенденцията обхваща дори българомохамеданските райони, които са по-консервативни. Малцина свързват бъдещето с мястото, в което са в момента. Тези, които го свързват, са хора с тежка лична съдба - останали без образование, със семейни проблеми и т.н.



Държавата и чиновниците пречат



Въпросът "Кой е виновен?" среща еднозначен отговор - младите казват, че виновни са държавата и политиците, от тях чакат и липсващите властови мерки. Нищо, с което предишни и сегашни управляващи се хвалят, не среща одобрението им. Промените в образованието и здравеопазването се посрещат негативно. Дори местни управници, които в безпаричието са били принудени да затварят училища, не смятат, че селището им печели от тази стъпка. Наличието на школо, здравно заведение, транспорт се приемат като предпоставки за съществуването на самото селище. В регионите, отдалечени от голям град, "социалното изключване" не касае само малцинствата. "Социално изключен" от обществени услуги е всеки, който не разполага с пари, време и средства да пътува до големия град.

Безработицата е главният проблем за наемния труд във времето на криза. Предприемачите пък непрекъснато се оплакват от бюрокрация, особено при отпускането на европейските субсидии в земеделието. Държавата е обвинявана в липса на политика и разграбване на националните ресурси, местната власт - в некадърност и дребни шмекерии. През последните 3-4 години не са усетени специфични антикризисни управленски действия освен регулярните програми за заетост. Хората искат основно работа, а надеждата е общината или местен бизнесмен да спечели европейски проект, с който да се разкрият работни места.

Именно парите от Европейския съюз се оказаха единственото спасение и надежда за малкото българско селище. Ако някъде нещо е построено и ремонтирано след постсоциалистическата разруха, то е след европейско финансиране. На него разчитат и фермерите. Единствените селища, в които кипи живот, са туристическите и покрай границата с Гърция. Но и те свързват бъдещото развитие с европейските фондове. Ако големият град все пак предоставя възможности за разнообразна дейност, то за малките и селата европейските фондове са единствена алтернатива.

Изглежда логично. И не съвсем, тъй като не може цяла държава да разчита на външен донор.