Всяка цивилизована страна стимулира своите граждани към обществена и икономическа активност. Особено тези слоеве от обществото, които имат нужда от допълнителна подкрепа. Като хората с увреждания, например.

В страните - членки на ЕС, съществуват множество мерки за гарантиране на равния достъп на хората с увреждания до обществени услуги, образование, трудова реализация. Някои правителства са въвели дори принципа на положителната дискриминация. Това означава, че определен процент от държавната администрация и служителите в частния сектор задължително трябва да бъдат с увреждания. Дори в администрацията на Европейския парламент съществува практика да се назначават хора със затруднено придвижване. Особено за определени длъжности.

А как стоят нещата у нас? Как българската държава стимулира нас, хората в неравностойно положение, да бъдем пълноценни, независими, активни? Вярно е, през 2008 година и в България се въведе принципът за положителната дискриминация чрез Закона за държавната администрация. Дори бяха организирани конкурси за хора с увреждания в повечето областни центрове, за да се набере банка с кадри. Но след това нищо не се случи. Това просто престана да бъде приоритет.

За това как държавните институции в България подпомагат хората с увреждания ще ви разкажа следните два примера:

Наскоро моя приятелка, която е на инвалидна количка, ми се похвали, че е невероятно щастлива. Причината бе, че си е намерила работа, за която наскоро завърши висше образование и за която отдавна мечтае. Спечелила бе конкурс за социален работник в Агенцията за социално подпомагане. Ще помага на хората като нас. Винаги е знаела, че това е нейното призвание. Седмица след това й се обадиха. Но не да я поканят на обучение, както очакваше, а за да й съобщят, че въпреки спечеления конкурс не е одобрена. Причината - нямало да са справи с работата, защото е с увреждане. Без коментар, нали?

Следващият пример за "стимулиране" е във връзка с условията, на които трябва да отговаряме, за да имаме право на достъп до някои социални услуги. Като правото на асистент, например. Програмата асистент за хора с увреждания цели да подпомогне трудно подвижните хора за по-активен и независим живот. Само че, за да бъде включен човек в неравностойно положение в националната програма, той и хората, с които живее, трябва да имат много ниски доходи. На практика се получава така, че ако работиш, просто не можеш да бъдеш включен в тази програма. Ами ако асистентът ти трябва точно за това - да стигнеш до работното място и свързаните с него дейности? Просто прекрасен стимул!

За програмата, финансирана от ОП "Развитие на човешките ресурси", положението е почти същото. До нея имат достъп само хора в определени общини, а и е доста ограничена като дейности и време. Човек може да разчита на асистент по тази програма няколко часа седмично.

Вярно, България не е богата. Но кое е по-добрият вариант - държавата да създаде предпоставки и условия, за да имаме възможност да изкарваме прехраната си самостоятелно, давайки своя принос и бидейки пълноценни, или просто да си останем по домовете на социални помощи за цял живот?

И още нещо. Ние, хората с увреждания, да имаме по-пълноценен и активен живот, не зависи единствено от парите. Необходими са желание и съпричастност. Както от страна на всички държавни институции, така и от цялото българско общество. Желание и съпричастност, а не фалшиво съжаление ...