Срещам Хосе на Дюпон съркъл, Вашингтон. Той е първият местен, с който се разговарям в първия ми ден в страната на големите възможности. Секунди преди това за малко не ме арестуваха. Кратък разговор със сержанта и 2 почти недокоснати бири - моята и на Джилберто - журналист от Ангола, издрънчаха самотно в плика за смет. Първи урок за нравите в САЩ - банален. Алкохол на публично място - само запечатан в ония непрозрачни хартиени пликове, дето ги дават по филмите. Иначе арест или глоба. Единствените изключения от правилото са Ню Джърси и Лас Вегас.

За забранената употреба извън заведенията, на открито, разбирам, ама това с непрозрачния плик ми стои лицемерно. Преди малко униформените посъветваха един бездомник да си ходи. "Питах го дали има започната бутилка в раницата и той призна. Ако не си беше тръгнал, щях да му я взема", обяснява ми полицаят.

Та за Хосе - бил е няколко пъти в ареста заради употреба на алкохол, по някое време там ставало доста пренаселено, но не затова е думата. Преждевременно прошареният 26-годишен мъж, избягал от армията в Ел Салвадор преди десетина години, има свой вариант на прословутата американска мечта. Иска да си купи къща - хубава и голяма, с дворче за барбекю. Но Хосе няма да живее в нея. "Продавам я, взимам 45 000 долара и се връщам в Ел Салвадор.



And shit, повече няма да работя, никога"Н

Иначе за Хосе Америка е велика държава. "Познайте колко пари съм спестил", пита опърпаният на вид мъж. "30 000?", предполагаме. "Повече. Работя в голям ресторант, огромен, с много маси. Никога не съм ги броил, толкова са много. И приятелка имам. Човече, тя наистина е нещо. Беше нищо, но успя в живота. Познайте какво работи, няма да повярвате. Секретарка в правителствената администрация", казва той и дръпва доволно от пурата си.ССтига толкова за Хосе, дето хем е омагьосан от броя на масите в ресторанта, хем мечтае да спре веднъж завинаги да работи. Чака ме цял един град, а Дюпон Съркъл е добра отправна точка. В градинката около фонтана се събират всякакви хора - бездомници, влюбени хомодвойки и други. Художник-любител рисува група музиканти. Мъж, изхлузил се от инвалидна количка, спи на тревата до алеята.

Съгласявам се веднага с широко споделяното мнение - Вашингтон изглежда като европейски град. Няма и следа от задръствания, архитектите са планирали града с много дървета, тъй че да може да диша. За да се подчертае достойнството на Конгреса, разположената на Капитол Хил сграда, е най-високата точка в града.

Във Вашингтон имаме 6 дни и куп срещи. Заедно с 21 журналисти от различни страни сме



част от програмата на Държавния департамент за международни посетители



Ще изучаваме американския печат, чакат ни обиколка из особено влиятелния "Washington Рost", срещи в най-тиражния национален щатски всекидневник "USA Тoday", в Пентагона, в американското външно министерство. Вестникарите масово обясняват, че след атентатите на 11 септември нацията се отворила към света, но имало известно отстъпление по отношение на гражданските права, достъпа до информация и т.н. Журналистите в групата от Близкия Изток, пък и останалите, не са особено съгласни с част от посланията. Откакто сме тук, от страниците на "Washington Рost" светът се изчерпва с Ирак, няколко бомби в Пакистан, скандал с руски мафиот и двойката на Русия по фигурно пързаляне. Героите са гадни терористи и екскомунисти.

В Пентагона ни убеждават, че достъпът до информация е "възможно най-широк", ведомството никога не дезинформирало. Забранени са снимките на сградата отвън и на военните джипове, разставени по минаващата наблизо магистрала. По част от вратите са разлепени лепенки - "God bless America". В Държавния департамент пък руснак от ИТАР-ТАСС побира целия спектър от въпроси с две кратки формулировки на критиките към USA - чувството на американците, че са най-прави, и двойните стандарти във външната им политика. РРешавам да питам за света случайни американци. Кафето "Кримърс" е очарователна комбинация между книжарница, бар, ресторант има и второ ниво с музика на живо. Въпросът хваща Робърт неподготвен. "Трябва да помисля. След 11 септември хората някак си преосмислиха живота си. Известно време шофьорите не нервничеха по пътищата, бяха по-добри един към друг", отвръща той. Продължавам да настоявам - връзката между шофьорските навици и света не е особено очевидна. "Дали се интересуват от света? Не знам. Тази страна е огромна".ССледваща спирка на разговора - гетото на Вашингтон, кварталът "Ана Костиа". Стигаме до "Ана Костиа" през един от най-елитните квартали на столицата - The Hill. Наемите тук се движат около $ 1500-2000 - не толкова малки спретнати къщурки. Съвсем същите като стил са и къщите в "Ана Костиа", но наемите са в пъти по-ниски. На верандите пред олющените фасади стърчат изтърбушени фотьойли, млади афроамериканци пушат, скупчени на групички по уличните кьошета.

Училищата в квартала са бедни като хората - заради системата на финансиране в САЩ, базирана на данък имот или доход. Учителите не се задържат задълго в училище, децата - също. Такива, както разбираме, са училищата във всички бедни квартали, било то афроамерикански или мексикански. За желаещите да разгледат "Ана Костиа" туристи колата - като бърз начин да напуснеш района - е задължителна.

"Расизъм, още от времето на робството", обяснява лаконично Робърт. "Нямам много черни приятели, пък и не познавам много хора, които имат. Подобни смесени общества има само в университетите. Законите са еднакви за всички, но



в живота има практическата сегрегация",



признава той.

През уикенда - барбекю в дома на Том Гитинс, Фолс Чърч, Вирджиния. Конгресмен от Демократическата партия предизвиква интерес, обяснявайки, че външната политика на Буш е глупава, защото не търсела подкрепа и деляла държавите на приятели или врагове. Демократът произнася мил монолог за липсата на колонизаторски мераци в историята на САЩ. "Никога не сме искали да окупираме някого и да имаме колонии, за разлика от други държави", хвали се той.

На фона на зелените улици на Вашингтон, центърът на Минеаполис, Минесота изглежда като лъскава снимка на град от бъдещето. Заради ниските температури през зимата, сградите са свързани с остъклени коридори и необходимостта от разходки навън е сведена до минимум. Въпреки лъскавия си вид, даунтаунът е провинциално-спокоен. Хората се задържат по ресторантите по-дълго и изглеждат по-близки, отколкото жителите на Вашингтон. Многобройните ирландци и латиноси правят града дружелюбно шарен. Болшинството таксиметрови шофьори са сомалийци.

Основната атракция на Минеаполис е Mall of America - най-големият шопинг център в САЩ. Гигантският комплекс е като безумен апотеоз на консуматорското общество. Кръгът е затворен - след изтощителното обикаляне и запасяване с често ненужни предмети следва огромен бургер с кока-кола и картофи в един от десетките ресторанти. Ако не знаеш какво търсиш, заниманието отнема поне половин ден.

Странна сценка отвлича мислите ми от пазарните навици в Америка. Млад афроамериканец забелязва усилията ми да се освободя от гривна-билет за подводния аквариум в центъра и вади нещо от джоба си. Ножът се допира до китката ми и проблемът е решен. Хората наоколо ни наблюдават втренчено, признавам, и моят адреналин скача. Предразсъдъците са ужасно нещо. После с човека се заговаряме, упътва ни.

В Минеаполис се запознавам с представител на друга маргинална група. От време на време по улиците минават самотници с еднакви прозрачни найлонови чували, пълни с дрехи - покъщнината на бездомниците. С такъв чувал е и Гари. На гърба на фланелката му пише "Не заслужаваш да мечтаеш". Надписът кори липсата на дисциплина в американския футбол, но предвид обстоятелствата, звучи саркастично. "Странно, не съм обръщал внимание. От църквата ми е", обяснява надписа на гърба си Гари. 55-годишният американец живее в приют за бездомници. На улицата се озовал, защото не можел да храни семейството си. Твърди, че има 17 деца. Всяка сутрин Гари ходи да си търси работа за деня. "Робските лагери са 2 - събират се над 100 души, а работа има за 25", обяснява той. Гари се нервира, че правителството харчи толкова пари за войни. "Преди малките обяви бяха пълни с предложения за работа. Сега секцията е тънка като косъм", оплаква се той.

"Don't mess with Texas" (Не се забърквайте с Тексас, че...) - шеговитото мото на щата, описва идеално що за хора са тексасците, барабар с щатския президент. Местните се чувстват безпардонно-прекрасно в кожата си - ботушите с кончови и каубойските шапки не са само измислица от филмите. Никога не съм харесвала кънтрито, но сега го разбирам. Питам от куртоазия девойка в "Ранчото на маите" дали винаги ходи с ботуши. "Аз съм каугърл", отвръща гордо тя.



Тексасците са топли по свой начин



Всеки пита откъде сме. Не че в това има нещо чудно - разноцветната ни група прилича на реклама на Бенетон.

Малко за групата - постоянно се забавляваме покрай културологичните разлики. В Тексас Джилберто от Ангола за пръв път влезе в басейн и объркал сешоара на стената в хотела с телефон. "Али, този телефон не работи", викал той на Али от Южна Африка. При един от полетите Едуардас от Литва сащиса стюардесата, питайки я дали може да си отвори една от складираните 6 бири в багажа му. Масовата американска бира е слаба и безвкусна - с 4-5 градуса алкохол.

Неприятна случка помрачава настроението в Сан Антонио - учудващо жизнен, макар и донякъде досадно туристически град, с преобладаващо мексиканско население. Трима американци ни канят на вечеря край романтичната река, осеяна със заведения и огласяна от песните на мариачи. Джим Коретц - психолог-евреин с леви възгледи, пита Дина Зорба - палестинка по рождение, живееща в Йордания, какво се случва с Израел. Джим слуша внимателно и е искрено любопитен, за разлика от сънародника си Тед. Тед е гневен - тия евреи и палестинци се карат последните хиляда години, твърди безапелационно той. Опитът на Дина да обясни, че двете групи са живели векове заедно в мир и едва от последните петдесетина години са в конфликт, е обречен на провал. "Знам ви аз, няма нужда да слушам тая пропаганда. Можеш да млъкнеш, чета достатъчно", отсича Тед.

След опита да почувствам ритъма на толкова градове, София ми изглежда странно мълчалива откъм общо послание. От 22 дневния ми сблъсък с Америка си вадя 2 категорични заключения. Първо - по-добре да си възпитан, било то лицемерно, отколкото обратното. Второ - в мръсотията няма никакъв ориенталски чар.