"Готвя се да стана отново един французин сред французите", заяви драматично Никола Саркози в своя щаб веднага след изборите в неделя и напусна политическата сцена. Няма да го видим на скорошните парламентарни избори, огорчен, че френският народ не оцени заслугите му и не му даде втори мандат. Един президент става обикновен човек, а един "обикновен човек", както обичаше да се определя през изборната си кампания неговият съперник Франсоа Оланд, става президент.

Страхът от неизвестното, което носи Оланд, се оказа по-малък от страха от познатото, олицетворявано от Саркози. И Франция зави наляво. Много вероятно е нейната нова политическа мода да зарази и други страни в ЕС, защото Саркози заедно с германската канцлерка Ангела Меркел (тандемът Меркози) даваше тон на цяла Европа. Французите освободиха себе си от президент, който оставя десницата в руини, а нас ни освободиха от неофициален лидер, който оставя Европа в парализа насред кризата. И всичко това защото големите амбиции на човека, спечелил си прозвището Сарколеон, не произтичаха от голямо въображение. Неговото



универсално лекарство за проблемите бе блокажът



- Щом Европа е разточителна, трябва да се блокират паричните потоци, да се затегнат коланите, да се свие бизнесът и да се изхвърли на улицата работната ръка, за която политико-икономическите стратези не намират смислено приложение;

- Щом има проблеми с миграцията и с интегрирането на чужденците, трябва да се обяви 2012-а за Година на границите - географски, политически и морални, да се прати Шенген в глуха линия, а кандидатурата на България и Румъния да иде във фризера, да се обособят ядра от държави със засилено сътрудничество в ЕС и да се натикат в периферията изостаналите им партньори.

- Щом свободата на движение създава проблеми в някое от измеренията си, трябва да й се сложат спирачки: европейците от източната част да не могат да търсят по-добре платена работа на запад, а западните капитали да не изтичат на изток, където работната ръка е по-евтина. За целта се въвеждат всякакви административни и данъчни пречки - национални и общоевропейски.

Вместо да си изгради образ на лидер с европейски размах, какъвто би отивал на президента на Франция, Саркози изигра за един мандат едновременно



три роли от комедиите на Молиер



- "Скъперникът", "Тартюф" и "Мизантроп", като изнесе пред цяла Европа спектакли по социална безчувственост и лицемерие. Натискането на капака на социалното недоволство под предлог за борба с кризата щеше да доведе при евентуален негов втори мандат до обществен взрив. Народите с малко по-будна съвест от ориенталците в югоизтока на ЕС не биха търпели вечно да плащат за далаверите на клановете, които с помощта на дуета Саркози-Меркел стовариха дълговото бреме върху всички данъкоплатци в Европа. Заедно с това им бе вменена вина, че са се разпасали, и затова трябвало да се превъзпитат чрез затягане на коланите. Лицемерието стигна дотам, че такава вина бе намерена и у злощастните българи, защото заплатите им започнали да растат с неприемлив темп. Но нарастването на цените с двойно по-бърз темп (а на горивата направо с шампионски темп) се оказа приемливо.

Здравият икономически разум и моралът не бяха патент на Саркози. Но той оставя тежко политическо наследство на десницата във Франция и цяла Европа, защото отвори широки порти пред национализма, популизма и фашизоидната десница, която извърши пробиви в много държави, носена тъкмо от вълната на социалното недоволство и озлоблението. Под предлог за изтръгване на електората на Националния фронт Саркози банализира ксенофобията и национализма, а европейската солидарност захвърли на боклука. Марина льо Пен му каза много точно, че се е превърнал в политически травестит. Факт е, че в последните дни на кампанията си той едва ли не обличаше роклите й, нуждаейки се отчаяно да привлече електората й. Погнусата от поведението му бе толкова голяма, че за първи път десният център на жискардистите, олицетворяван от лидера на Демократичното движение Франсоа Байру, избра да гласува за кандидата на левицата, а не на десницата. Така бе нарушена аксиомата на Митеран, която гласеше, че десният център нито е наляво, нито е ... наляво. Тоест, че не е никакъв център, щом винаги гласува надясно.

Но Саркози разтури не само класическото дясно обединение, а разби и собствената си партия. По правилото, че



около високите дървета растат само храсти,



той подкастри и изкорени всичко, което смяташе, че може да го надрасне. При собствения му скромен политически ръст наоколо избуяха бурени и тръни. Бившият премиер Доминик дьо Вилпен бе хвърлен в калта с фалшиви обвинения и вместо да расте като политик, се обясняваше няколко години с правосъдието. Сегашният премиер Франсоа Фийон бе обезличен дотолкова, че никой няма да си спомни името му, щом напусне резиденцията си Матиньон. За лидерството в голистката партия започнаха да се ритат незабележими фигури и Генерала сигурно би се отрекъл в гроба си от наследството, което претендира за продължител на делото му.

Няма кой да отрони сълза за Саркози - нито отляво, нито отдясно. Но да се радваме ли на Оланд? За левицата е сигурно. Масовият празник на Площада на Бастилията в нощта след изборите бе изблик на облекчение, че лявата алтернатива не е само скоба във френската политика, отворена и затворена от Франсоа Митеран, а че след Франсоа Първи е възможен и Франсоа Втори. В европейски план голямата истина бе изречена от иначе умерения президент на ПЕС Сергей Станишев: "Край на лудостта Меркози". Той получи шанс да се окаже във възлов момент на висока трибуна, което, както и да се тълкува, все пак е добре за България. Нека се знае, че когато влизахме в ЕС, се надявахме да се превърнем чрез него в "нормална държава", а не той да ни подлуди още повече и да ни зарази с евроскептицизъм. В сегашния си вид силно се разминава с възторжените ни представи от 2007 г.

Победата на Оланд ще бъде



силен сигнал за нова стратегия в ЕС



От нея има нужда и България, защото премиерът Бойко Борисов не се умори да дава за пример себе си и мизерията й, които наистина се вписват в рецептите на тандема Меркози. Щом стискаш кесията и балансираш счетоводството, няма значение какви са последиците за икономиката и за хората. Манията, че парите са цел, а не средство, сведе икономиката до първобитно равнище, когато маймуноподобните са умирали от студ, седейки върху купчина въглища. Политиците изгубиха смисъла си, след като водещи в техните решения станаха оценките на рейтинговите агенции и трендовете на борсовите спекуланти. На изборите никой не гласува за играчите на борсите и беше време някой да се усети, че избирателите възлагат на политиците отговорност, която не произтича от борсите. Европа не е преживяла нито катастрофална война, нито природен катаклизъм, че да изпада в икономическо опустошение и отчаяние. Съединените щати, откъдето тръгна кризата, вече се съвземат, а тук още се чудим по кой път да тръгнем. Спомняте ли си, че миналото десетилетие ЕС имаше стратегия да изпревари САЩ по конкурентоспособност?

Изборите във Франция, Гърция и в други държави показаха, че крайната десница не може да се победи отдясно. Тя обединява не толкова традиционните носители на дясното мислене като предприемачите, ръководните кадри и пенсионерите, колкото работниците, по-ниско образованите и младежите. Крайната десница не е нищо друго освен разочарования и дезертирал електорат на левицата. Националният фронт на Льо Пен е най-голямата работническа партия във Франция, който засмука голяма част от традиционната социална опора на комунистите и социалистите. Затова неговият естествен политически съперник е левицата. Докато се лута в безидейност и политическа безпомощност, тя освобождава терен на десните популисти. Съвземането й от продължителната летаргия както във Франция, така и в Европа ще осуети настъплението им от крайната периферия към политическия център.



Оланд може да разблокира



и болезнената за България и нейното дясно правителство тема за влизането й в шенгенската зона. Той отхвърля изолационизма на Саркози и манията му за граници по всички направления, но има и още нещо. Ръководител на неговия предизборен щаб бе Пиер Московиси, който познава добре нашия район, защото бе докладчик за Румъния в Европарламента, когато се решаваше въпросът за приемането й в ЕС заедно с България. С такива хора в екипа си Оланд може да разбере по-добре от Саркози, че Франция и Европа имат интерес да интегрират двете балкански страни, а не да ги маргинализират. Възможно е също така да си спомнят, че голяма роля за привличането им в организацията на франкофонските държави имаше бившият президент Франсоа Митеран и че неговото наследство е капитал, който може да служи за развитие на двустранните отношения, сведени при Саркози до най-ниското си равнище след падането на комунизма.

Не познаваме добре Оланд и не знаем какво точно ще се случи. Но имаме причини да се зарадваме на победата му, защото всеки исторически обрат намира подходящите хора. Французите му се довериха. Те имат силна политическа интуиция и можем да сме сигурни, че не са гласували за по-лош вариант от сегашния.