София внезапно се изпълни с хора и политици - и политическият сезон също толкова внезапно се отприщи. Вдигна се и градусът на тона, с който се списват коментарните и аналитични вестникарски страници. Нажежаването на тона, както винаги, на свой ред доведе до изразяването на крайни и затворени - неподлежащи на коментар - позиции.

Ще кажете: "Баш ти ли ще ни говориш за такива неща? Дето си вечно недоволен и раздаваш крайни съждения за какво ли не?"

Много зависи от това накъде сочи едно крайно по форма разсъждение. Всеки текст се пише, за да има последствия: прочелият да направи нещо или да се въздържи от правенето на нещо.

Няма пасивни текстове и който твърди, че пише просто ей така, си криви душата. Дори и да пише само за себе си като единствен читател, човек



пуска духа от бутилката и сам върху себе си въздейства



И като резултат прави нещо или се въздържа от правенето на нещо.

Да видим накъде сочат крайните съждения, които са традиционни за българското публично говорене. "Хората постоянно обедняват от 1989 година; всички бяха средна класа, сега се пауперизират." Или: "Постоянно се разграбва от 12 години и сега се граби малкото останало." Често се появяват неща като: "Демокрацията доведе хаоса, престъпността, корупцията, СПИН-а и пр., преди ги нямаше." За днешните млади научаваме предимно, че имат алтернативата да емигрират, да се дрогират, да влизат в далавери или (за момичетата) да продават телата си. Друго, казват ни, няма. Всичко е "разпределено" и никой няма да "пусне" никого до "кокала".

От подобен вид са и разсъжденията на темата "обреченост на нацията": "Никой не ни ще", "Всеки ни тъпче", "Всичко е решено още на Малта" и подобни.



Забелязвате ли каква е общата тема,



която обединява всички подобни съждения? Това е темата за безсмислието и обречеността (на всяко действие) и за безпомощността (на всеки поотделно или на страната като цяло). Настроението на безнадеждност е толкова мощно, че няма никакъв смисъл да се влиза в спор по всяко отделно съждение - например, че ако наистина от 1989 година само се обеднява, то при бай Тошо всички сме били милионери. Да не говорим за по-сложни материи от типа на това, че влизането в ЕС не зависи от "тяхното" щение към нас, а от това да покрием отчетливо разписан норматив.



Посланието е ясно: няма смисъл от никакви усилия



Тези типични български текстове тласкат читателите в точно определена посока: да не се правят усилия.

Е, как на този фон да не е краен човек? Екстремизмът на шепата писачи от моя десен е точно обратен: във всяка дадена секунда крещим в рехав хор, всеки може да направи нещо; и всеки избира какъв е. И носи отговорност за това, което е избрал да бъде и върши.

Неотдавна направих грешката да говоря нещо подобно в публична сказка в малък американски град. "Чакай, бе, теб те препоръчаха като човек на крайните позиции - ми казаха после, - а ти сипеш всеизвестни либерални неща, които са толкова умерени, че чак за малко да ни приспиш."

Никога не е късно на човек да му излезе име на скучен и умерен тип.

Ще доживея ли това да ми се случи и по тези земи, където сега да чакаш някой да ти даде се смята за норма, а да тръгнеш и правиш нещо - за отклонение?