Точно по време на българското председателство на Съвета за сигурност на ООН нашата дипломация показа на света 2 външни политики. Едната - на президента Георги Първанов, и другата - на правителството, представлявано от външния министър Соломон Паси.

Различията в двете линии ясно проличаха, докато и двамата бяха в Ню Йорк за отбелязването на годишнината от атентатите на 11 септември. Първата конфликтна точка бе относно евентуалния удар срещу Ирак, а втората - за Международния наказателен съд.

Докато по време на всичките си срещи и изказвания в Ню Йорк Първанов се опитваше да бъде умерен, да спазва баланса между исканията на САЩ и желанията на Европа, Паси открито заложи на американците.

По темата Ирак българският президент през цялото време обясняваше - до втръсване дори - че евентуалната атака срещу Багдад не бива да става без благословията на Съвета за сигурност на ООН. А външният министър Паси почти в прав текст обеща на Белия дом българско рамо срещу Ирак, казвайки, че американците са достатъчно убедителни в аргументите си.

Подобно бе и положението по другата спорна тема между Америка и Европа - Международния наказателен съд. България се въздържа от гласуване през лятото по важна резолюция по този въпрос. В Ню Йорк обаче Паси намекна, че най-вероятно ние ще подпишем (подобно на румънците) споразумение с Щатите да не предаваме техни граждани на въпросния съд. Паси даде да се разбере - не съвсем дипломатично впрочем - че не е важно в този момент дали Европа харесва позицията ни, а дали американците са доволни от нея. Първанов отново предпочете ролята на балансьора - хем не отказа пряко на американците, хем не разсърди ЕС по въпроса.

Почеркът "Паси" във външната ни политика е разбираем. Очевидно той си е направил простата аритметика, че далеч по-изгодно за България в момента е да заложи на картата САЩ целия си наличен ресурс. Защото те са силните на деня в НАТО и от тях зависи дали страната ни ще бъде поканена за членство в пакта през ноември в Прага. А най-близката възможност за присъединяването ни към ЕС е 2007 г. Тъй че засега Европа може да бъде пренебрегната.

Първанов обаче също е прав, показвайки и на НАТО, и на ЕС, че са важни за България.

Всъщност напълно възможно е тези две външни политики, които България демонстрира, да са нарочно уговорени. И правителството, и президентът да са си разпределили ролите. Първанов да играе ролята на "доброто ченге", което минава след "лошото" - Паси, и обяснява на Европа, че не сме я загърбили заради САЩ.

Възможна е обаче и друга хипотеза - правителство и президент да се разминават в мненията си по важността на външните ни приоритети. Дано този вариант да не е верният. Защото може да се окажем от двата стола на земята, т.е. нито в НАТО, нито в ЕС.