|
| Бойко Ламбовски |
Ще ви кажа и кое е минусът. Почти невероятно е да ти дойде редът за по-първа държавна служба. Такъв ред идва партийно, след дисциплина и прилежание.
Няма да забравя как един функционер (умен и откровен мъж) веднъж сподели как ще се промени съдбата му след спечелени избори. "Сега ще видите как ще стана шеф на еди-що си - каза той. - И не защото съм най-кадърният, нищо подобно. А защото победиха моите". И стана.
Сега след тази кратка прелюдия ще се възползвам от достъпния на положението си чар. Ще напиша за двама политически мъже. Единият е Симеон Дянков - той е между най-недолюбваните в страната управници. Защото реже баницата и често реже тънко или не дава хич. В случая обаче го вземам като пример за политическо говорене. Ако си спомняте, в зората на своето управление г-н Дянков почна с изключително цветисти реч и поведение. Иширетът с малката бюджетна пица и други подобни образности загатваха за артистична натура
с хъс към читалищни импровизации,
за палав, екстравагантен дух. Да не говорим за "феодалните старци", за собственото оприличаване на "Брад Пит с очила", и други такива свежести...
Г-н Дянков можеше лесно да се превърне в любима мишена за медии и сатирични шоу програми, да стане един такъв кабинетен отдушник за обществения хумор, един завеждащ клоунадата големец (винаги има такъв сред членовете на всяко правителство), ала предвид сериозния му пост това можеше да му коства тъкмо поста.
Той обаче си промени поведението. Сега често стои в сянка (както подобава на всеки ковчежник), и забележете как се измени речта му - присъщата му язвителност е почти недоловима, метафористиките и психологизмите е оставил на г-н Цветанов, а цветистостта - на шефа си. Едва ли това има особена заслуга за избирането му за председател на Надзорния съвет на Европейската банка за възстановяване и развитие, което току-що се случи, но съм сигурен в друго - ако г-н Дянков бе запазил предизвикателните си реч и поведение, то в съчетание с непопулярните си фискални практики едва ли би имал управленско дълголетие.
Засега не е такъв случаят с президента Плевнелиев. В битността си на министър г-н Плевнелиев създаваше впечатление на акуратен професионалист и технократ, издигнал се дотам от опитностите си като self-made предприемач. В поведението и думите си като държавен глава г-н Плевнелиев демонстрира понякога или не особено уместна юношеска възторженост и игривост, или също така неподобаващи за зрял политик от малка страна емоционални възклици. Така стана с добиващото популярност като Go west*, изречено наскоро в Сиатъл - как държавният ни глава щял да пътува предимно на Запад, а не на Изток, каквото и да значело това...
Аз се почудих на тези речи. Защо се казват? Бързо идва до съзнанието, че по този начин простичко г-н Плевнелиев постулира: "Няма хич и изобщо да се кланям на Москва, а ще приемам указания само от Брюксел и Вашингтон". Но то е знайно защо се натъртва по този образен начин? Заради Москва? Заради Вашингтон? Заради нас в България, заради нашите в Америка?
В изкуството на метафористиките има много важно условие
- първият план да е верен
След това идва ред на втория, на третия и на други мъгливи загадъчности. Дори от тази гледна точка, чисто географската, която в случая е първи план, г-н Плевнелиев е неуместен. Че Изток е дори Катар, дори Истанбул. Че Изток е Афганистан, да не говорим за Индия, Китай и Япония, от които ожидаме сериозни инвестиции и най-малкото - добро отношение. Че и Русия, в края на краищата, ще си е все на мястото, поне в близките четири години, и няма да се мести в Исландия, за да може да таи плаха надежда за посещение от г-н Плевнелиев.
По-добре държавният глава да е скучен, но дипломат, отколкото възторжен и откровен, ала будещ недоумения веселяк, мисля аз.
Упреци инкасира президентът и за речта си по повод 3 март - той спести всякаква индикация вследствие на войната между кого и кого честваме тази дата като освобождение. Вероятно г-н Плевнелиев смята Русия за имперска сила, застрашаваща суверенитета ни. Аз съм живял там и мога да кажа високо - Русия наистина е пълна с имперски амбиции. Като много други големи страни. Тези амбиции често са грозни.
Но ако бях президент, щях да съобразя, че паметта на хората, на които съм глава, е консервативна на тази тема. И че твърдо знае следното: може би славните френски или английски драгуни също биха ни отървали някога от примитивния азиатски султанат. Може би биха сторили това за нас от безкористен хуманизъм дори сините янкита на чичо Сам, нарамили освободителни уинчестери. Може би. А може би не. Хем никога.
Сториха го в действителност и си оставиха костите с хиляди по плевенските хълмища и старопланинските проходи донските казаци и мужиците на Дяда Ивана.
Затова президентът може да си мисли каквото ще, но какво казва не му е лична изява. За разлика от моите такива.
Както вече казах, всяка служба си има чар, но и минуси.
----
*Между другото, прекрасен хит на Village people и Pet Shop Boys.
, които показаха, че българинът не трябва да изгражда самоуважението си, като се прекланя на друга държава. 
