С Либия трябваше да бъде другояче. Научихме си уроците от Ирак и Афганистан, бяха категорични миналата година и Дейвид Камерън, и Никола Саркози. Това трябваше да бъде наистина хуманитарна интервенция. За разлика от Ирак не трябваше да има сухопътни части. За разлика от Афганистан въздушната мощ на НАТО трябваше да бъде подкрепа за битката за свобода и да предотврати кланетата. За разлика от Косово не трябваше да има никакви касетъчни бомби, а да се използват само прецизни оръжия. Това трябваше да бъде война за спасяване на живота на цивилното население.

7 месеца след ликвидирането на Муамар Кадафи в руините на Сирт плодовете на освободителната интервенция в Либия вече са жестоко ясни и документирани от ООН и правозащитни организации: 8000 затворници, държани зад решетките без съд, повсеместно насилие и рутинни смъртни случаи при задържане, етническо прочистване в Таверга - град, населяван от 30 000 предимно чернокожи либийци и продължаващо насилствено преследване на субсахарските африканци в цялата страна.

Година след като западните сили се опитаха да наваксат за загубените територии в арабските въстания чрез балансиране на силите в проведения от Бенгази бунт, Либия е сграбчена в беззаконната схватка на враждуващи бунтовнически и племенни милиции, а през това време наложеният от Запада Преходен национален съвет приема закони в стила на Кадафи, които удрят свободата на словото, дават имунитет на бивши бунтовници и дисквалифицират участници в изборите, които критикуват новия ред. Това са политическите сили, които взеха властта с решаващата помощ и участие на НАТО.

Сега започват да се струпват доказателства за това какво точно е постигнала на земята натовската въздушна кампания с прецизното лазерно насочване. Базираната в Ню Йорк организация "Хюман райтс уоч" огласи доклад за смъртта на поне 72-ма цивилни либийци, една трета от които деца, убити при 8 отделни въздушни удара (7 от които по невоенни обекти). Организацията заклейми НАТО, задето все още отказва да разследва и дори да признае, че е причинила жертви сред мирното население.

Ако вземем предвид десетките хиляди мирни граждани, убити от американски, британски и други натовски сили и от въздуха, и на земята в Ирак, Афганистан, Пакистан и Йемен през последното десетилетие, вероятно командирите в НАТО биха предпочели да не се обвързват с подобни сравнителни данни и анализи.

Но докато мандатът на НАТО бе защита на цивилното население,



на практика алиансът обърна мисията с главата надолу



Като хвърли цялата си мощ в полза на една от страните в гражданската война с цел сваляне от власт на режима на Кадафи, НАТО се превърна във военновъздушна сила на бунтовниците в страната. И докато броят на жертвите вероятно е бил между 1000 и 2000 души, към момента на намесата на НАТО през март до октомври по данни на Преходния национален съвет той вече е 30 000 души, сред които хиляди цивилни жертви.

Разбира се, не бихме могли да знаем какво щеше да се случи без военновъздушната кампания на НАТО, дори и да няма доказателства Кадафи да е имал намерение или възможности да извърши клане в Бенгази. Но това, което знаем, е, че НАТО оказа решителна подкрепа от въздуха на бунтовниците, които повтаряха военните престъпления на Кадафи стъпка по стъпка, сами безчинстваха и обстрелваха граждански обекти с разрушителни резултати - до октомври те превърнаха голяма част от Сирт в руини.

На земята също имаше натовски сили, включително британски спецчасти, които заедно с катарски сили координираха операциите на бунтовниците. Така че НАТО със сигурност споделя отговорността за смъртните случаи сред цивилните, и то за повече от поразените от натовските бомбардировки.



Това е същата непряка отговорност,



заради която миналия месец бе осъден в Хага бившият президент на Либерия Чарлз Тейлър. Тейлър, който очаква присъда, която да излежи във Великобритания, бе намерен за виновен за "подпомагане и допускане" на военни престъпления и престъпления срещу човечеството по време на гражданската война в Сиера Леоне през 90-те г. Той обаче бе оправдан по обвинението за пряко разпореждане на убийства, извършени от бунтовници в Сиера Леоне.

Всичко това доста добре обяснява ролята, която НАТО изигра в Либия миналата година. Международни адвокати обясняват, че законовата отговорност зависи от степента на подпомагане и информираността за военни престъпления, които НАТО може да е прикрила, дори и ако моралната и политическа отговорност за тях да е напълно ясна.

Разбира се, и дума не може да става да очакваме, че лидерите на НАТО ще бъдат подведени под отговорност за либийската драма, така както не бяха обвинени и за далеч по-преки престъпления, извършени в Ирак и Афганистан. Единственият британец, осъден за военно престъпление за кървавата баня в Ирак, бе ефрейтор Доналд Пейн - за насилие срещу затворници в Басра през 2003 г. В същото време Джордж Буш разпореди международното престъпление "мъчение" и получи само плахи предупреждения.

Това само подчертава, че т.нар. международно право изобщо не се прилага към великите сили и техните политически лидери. В 10-те години на своето съществуване Международният наказателен съд обвини и заведе дела срещу 28 души от 7 страни за военни престъпления и престъпления срещу човечеството. Всички те са африканци, независимо че сред страните, признаващи съда, са държави, раздирани от въоръжени конфликти и войни като Колумбия и Афганистан.

Това е все едно Наказателният кодекс във Великобритания да се прилага единствено към хора, които вземат минимална работна заплата и живеят в Корнуол. Докато международното право се използва единствено срещу малки или слаби страни от развиващия се свят, това няма да е система на международно правораздаване, а инструмент за упражняване на политика и имперско налагане на воля.

Поуката от Либия за Арабския свят и не само е, че както и да е маскирана, чуждестранната военна интервенция не е пряк път към свободата. И че вместо да спасява човешки живот, тя само ескалира изтреблението.