На 15 април двамата основни претенденти за президентския пост във Франция - Никола Саркози и Франсоа Оланд, събраха близо 200 хиляди свои поддръжници в два почти едновременни митинга в различни части на столицата Париж. Значимо политическо събитие, на каквото в България отдавна не сме били свидетели. А сякаш беше вчера, когато хиляди хора у нас заливаха площади и булеварди, трескаво размахвайки партийни знамена и лозунги. Може би българите се умориха от нескончаемото митингуване през 90-те години. Или пък партиите вече просто не могат и не желаят да изкарват народа на улиците.

Едно скорошна информация в медиите показа, че сега само



5.5% от българите са партийни членове



(около 340 хиляди души). Близо половината от тях (150 хиляди) членуват в БСП, пряката наследница на милионната БКП. Управляващите от ГЕРБ са успели за 5 г. партийна история да съберат 67 350 членове. А СДС се стопи до незначителните 15 хиляди. Сигурно е, че броят на активните членове е много по-нисък. Изглежда, напук на всички приказки и стереотипи за пристрастеността на българина към политиката и футбола интересът към тях се е запазил само за пред телевизора.

Отдръпването на гражданите от участие в политическите партии не е български феномен. Залезът на масовите партийни организации е явление, което наблюдателите са забелязали отдавна, и то в повечето демократични страни по света. Основната хипотеза, с която го обясняват, гласи, че между партиите и държавата се установява все по-тясна връзка, а тя на свой ред отслабва досега на политическите сили с гражданското общество.

У нас близостта между партиите и държавата не се корени само в порочното наследство на тоталитаризма, нито пък в желанието на политическите функционери да овладеят публичните институции за собствените си цели. Има си съвсем обективна причина, пряко следствие от една наглед съвсем демократична практика -



държавното субсидиране на партиите



Идеята те да получават средства за издръжката си от републиканския бюджет си има своите разумни основания. Смята се, че така политическите формации стават по-неподатливи на домогванията на разни корпоративни групи, които се опитват с пари да си купят влияние в политиката, а оттам и в държавното управление. По този аргумент може да се поспори, но истинският проблем е в това, че така партиите стават по-зависими от държавната хазна, отколкото от своите поддръжници и избиратели, на които в миналото се разчиташе да осигуряват в голяма степен финансирането на партиите. Така политическите сили губят един от основните си стимули да набират членска маса и да я пазят.

Резултатите от тази порочна зависимост ясно се забелязват в наскоро публикуваните финансови отчети на партиите за 2011 г. Членовете на ГЕРБ са внесли в партийната каса през изминалата година 155 хил. лв. членски внос и едва 9 хил. лв. дарения. В същото време субсидията на управляващата партия е над 22 млн. лв., т.е. близо 150 пъти повече. СДС пък е отчел 87 хил. лв. приходи от членски внос и почти 2 млн. лв. от субсидия. Единствено БСП се представя с по-добро съотношение. Тя е получила държавна субсидия от 8 млн. лв. за 2011 г., а е прибрала от членски внос почти 1.3 млн. лв. и още 360 хил. лв. от дарения.

Освен че крепяха партиите финансово, в миналото активистите бяха полезни и с това, че агитираха, мобилизираха и организираха гласоподавателите по време на избори. На тях партиите разчитаха, за да стигне посланието им до електората. Днес



общуването с избирателите става изяло посредством медиите



По време на самите изборни кампании вече се разчита главно на шепа платени професионалисти - пиари, медийни експерти, социолози, политолози и пр. Както и на известно количество работна ръка, която да свърши черната работа, като облепянето на градовете с плакати и раздаването на брошури. Така изборната кампания се превръща от колективно политическо действие на вдъхновени единомишленици във високоспециализирана операция на група наемници.

Междувременно разширяването на криминалните практики по време на избори доведе до изкористяването на единствената останала масова форма на партиен активизъм - застъпничеството. По време на изборите м.г. по неофициални данни броят на застъпниците беше достигнал 80 хиляди души в цялата страна. По закон работата им беше да подпомагат кандидатите си и да ги представляват пред държавните органи, обществените организации и избирателните комисии. Каква беше истинската цел на тази партийна армия стана ясно в изборния ден, когато заваляха оплаквания за нередности при гласуването и се разбра, че застъпничеството се е изродило в поредния способ за натиск върху гласоподавателите и контрол над изборния процес.

За какво тогава е необходимо гражданите въобще да се занимават с партийна дейност в епохата на интернет демокрацията, би се запитал някой? Има блогове, има електронни петиции, има куп начини, по които човек би могъл да развива политическа дейност. Ами защото демокрацията си остава преди всичко партийна. Без партии тя не би могла да функционира. Законът определя партиите като доброволни сдружения на граждани, чрез които те формират и изразяват политическата си воля. Те са нашата единствена легална възможност да участваме в политиката и да бъдем представени в управлението на страната. Казвайки "Не" на партиите, хората сами се лишават от глас за това, което се случва в политиката. И я оставят в ръцете на самозвани "професионални политици" и партийни бюрокрации, нелегитимни групи за натиск и лобистки кръгове, които преследват единствено собствените си интереси.