Журналистите Алекс Пийк и Саймън Джоунс от британския вестник "Сън" се представят за бизнесмени и една седмица пребивават в една от най-бедните държави, управлявана от най-тираничния режим на планетата - Северна Корея. Двамата получават визи чрез представителството в Китай на базираната във Великобритания туристическа агенция "Лупин Травъл". Те са принудени да направят фалшив адрес на несъществуващата им фирма и имейли, за да могат да кандидатстват за визи за КНДР - въпреки че двамата не разкриват пред никого, дори и пред туристическата агенция, че са журналисти. Пийк и Джоунс влизат в последната сталинистка държава в света през границата й с Китай. На граничния пункт от севернокорейска страна двамата мъже получават специален водач, който пристига придружаван от въоръжени войници в униформи в цвят каки, върху които са закачили традиционните за комунистическата държава значки.

---------------------------------



От граничния пункт тръгнахме към хотела в рушащия се град Синъйчжу, където се виждаха шестетажни блокове, разположени покрай брега на реката. От съседен Китай те изглеждат хубави, но това е само привидно - всички блокове са без прозорци и в тях никой не живее. Тиранинът Ким Чен Ир наредил да бъдат построени "домовете", за да се създава у китайците впечатление, че севернокорейците живеят добре. Всъщност много от хората тук умират от глад. Освен сивите блокове единствените други постройки покрай реката са наблюдателните кули, където по 24 часа в денонощието има войници, на които е дадена заповед да стрелят по всеки, опитал се да избяга в търсене на по-добър живот. Разстоянието от тук до обления в ярки светлини Китай е по-малко от 2 км, но се чувствахме все едно се намираме на друга планета. Градът бе мрачен и пуст, без никаква следа от магазини, ресторанти, или каквито и да е обекти за търговска дейност. Преминахме край мрачни, сиви правителствени сгради или рушащи се блокове с олющена от външните стени мазилка. Всички местни жители носеха значки с лика на покойния Любим ръководител Ким Чен Ир или на Великия вожд, неговия баща Ким Ир Сен. Хората вървяха бавно или караха колело из улиците. Никой не се усмихваше, повечето вървяха сами в страната зомби и бяха втренчили поглед в земята. Докато автобусът ни преминаваше, много хора стояха и се взираха в нас, когато се подавахме от прозорците.



След това се качихме на влак, правен през 40-те години на ХХ век,



който трябваше да ни закара в Пхенян. Разстоянието бе над 320 км и пътуването продължи шест часа. Пред нас се разкриваше гледка към оризища, в които хората газеха във вода, стигаща до коленете им. Докато влакът преминаваше, те спираха и вдигаха глава, за да гледат. Ние ги поздравявахме, но никой от тях не отвърна. Във всяко градче или село - независимо от това колко е голямо, независимо от това как живеят хората - имаше огромни цветни мозайки с ликовете на Ким Ир Сен, на Ким Чен Ир или и на двамата. Статуи на двамата лидери и на тяхната управляваща Работническа партия имаше и в най-отдалечените части на страната. Предварително бяхме предупредени, че в стаите ни са поставени микрофони доста преди да пристигнем в 47-етажния хотел Yanggakdo. Той е един от двата хотела в Пхенян, където режимът настанява малкото туристи, посещаващи страната. Властите използват Yanggakdo, защото е разположен на остров в средата на града, което не позволява на посетителите да се скитат наоколо без придружителите, които са изпратени от правителството. Въпреки това въоръжена охрана патрулира по единствения мост на острова. Когато пристигнахме, придружителите ни регистрираха в хотела, докато стояхме в огромното фоайе и наблюдавахме с ужас огромната костенурка, която плуваше в малък аквариум. Хотелът, построен през 1995 г., има шест асансьора - въпреки че никой от тях няма копче за петия етаж. Държавните представители казаха, че на петия етаж живее персоналът. Има хора, които са убедени, че там се намират държавните разузнавателни служби, които отговарят за гостите и подслушват разговорите им.

Всяка стая има телевизор. Предаванията по единия канал са пропагандни, възхваляващи режима. Часове от тв програмата са отделени на новия лидер Ким Чен Ун. Баровете в хотела продават основно бира - голяма изненада бе севернокорейската бира, а една бутилка струва 50 пенса. Персоналът категорично отказа да вземе бакшиш и вместо ресто ни даде две дъвки. В града хиляди севернокорейци ежедневно отдават почит на Ким Чен Ир, който почина през декември м.г. Само при споменаването на името му те избухват в сълзи от мъка по него. С букет от пластмасови цветя - както ни наредиха нашите водачи - чаках своя ред, за да ги поставя в краката на високата 20 метра бронзова статуя. Монументът бе открит след смъртта на Любимия ръководител. Статуята на Ким Чен Ир е поставена до тази на баща му Ким Ир Сен. Хиляди поклонници, основно ученици, идват тук, за да поставят пластмасови цветя пред техните "божествени" метални крака.

Странно е, но ни беше забранено да правим снимки прекалено близо до статуите, тъй като можело на фотографиите да не излязат целите монументи. Придружителите ни обясниха, че това било "много сериозно нарушение". Въпреки отявлената борба срещу западните "злини" в Пхенян има бар, предлагащ бъргъри, и ресторант за пици. Отидохме да си купим бъргъри. Официалните севернокорейски представители ни обясниха, че сандвичите са точно копие на Биг Мак. Само Бог знае какво месо използват, няма начин то да е говеждо. Според екскурзовода, с когото се срещнахме пред огромните врати на Народния учебен театър, вътре в сградата се съхраняват повече от 25 милиона книги. Ако е истина, това би трябвало да бъде най-голямата библиотека в света. Попитахме един екскурзовод за мнението му за Америка и без да се поколебае и за миг, той сви юмруци и започна да вика "Долу САЩ!". В стая, посветена на музиката, изпълнен с гордост, той ни показа албум на "Бийтълс" на компактдиск и силно пусна песента "Жълтата подводница". Тримата ни придружители знаеха за "Бийтълс" и харесваха музиката им. Изненадващо обаче никой от тях не беше чувал за Джон Ленън, Ринго Стар, Пол Макартни или Джордж Харисън. Единствената друга западна звезда, за която бяха чували, бе Майкъл Джексън - но останаха шокирани, когато им казахме, че той е починал наскоро.



Под улиците на Пхенян се намира най-луксозното метро на света.



Докато милиони севернокорейци умират от глад, принудени да живеят на ориз и картофи - милостиня, отпускана им от държавата, пътуващите в столичното метро могат да чакат влакчетата на спирки, покрити със злато и украсени с кристални полилеи, гледайки красивите пропагандни картини и стенописи. Метрото в Пхенян има две линии и 17 станции - но се твърди, че всъщност има само три станции. В зелените и червените метровлакове, произведени в Източна Германия, могат да пътуват само привилегированите членове на партията. По влакчетата има изрисувани германски рисунки. Широко разпространени са слуховете, че властите изпращат на метро станциите актьори статисти, когато групи от чуждестранни туристи ги посещават, тъй като обикновените граждани не могат да си позволят да пътуват с метрото.

За повечето от 24-те милиона жители на страната ежедневният живот е непрекъсната битка за оцеляване. Никой в Северна Корея не получава заплата. Работниците получават жилища, които почти винаги са грозни апартаменти. Имат и безплатно електричество, въпреки че заради по-голямото потребление токът често спира. Дори и столицата Пхенян потъва в тъмнина в 23.00 часа. Само статуите на Ким Чен Ир и на Ким Ир Сен, както и другите паметници в чест на режима непрекъснато са осветени. По-малко от 1% от населението на Северна Корея може да си позволи да притежава лек автомобил, така че тук няма задръствания. Но навсякъде обикалят сини микробуси, снабдени с мегафони, които патрулират из улиците. От тях непрекъснато звучи едно съобщение: "Работете по-усърдно!".