Седим наскоро в неголяма, но спретната компания и наша приятелка с възторг разказва за малкия фестивал, който тя самата организира в живописно балканско селце. Въпросното село е далеч от всякакви туристически дестинации, почти обезлюдено, избрано е от нашата приятелка единствено защото с него я свързва носталгичен родов спомен. Тя описва как минава фестът, какви мили хора идват от столицата, колко е диво, как влизат по разни изоставени къщи, вътре четат поезия, пеят си песни, щракат с фотоапарати, спретват различни пърформанси и изобщо цари арт дух. Кани и нас.

Не щеш ли, един от присъстващите, юрист, избухва:

- А вие - пита той - имате ли разрешение да влизате в чужда собственост?

- Че къщите са от години изоставени, никой не живее в тях - смущава се нашата приятелка.

- Това няма никакво значение, те са нечия собственост и по закон никой няма право да влиза вътре без разрешение. Ето ти живееш често и в Германия - там ще си позволиш ли да нахлуеш където и да било, в изоставен имот, без да те е пуснал собственикът?

Юристът е гневен и настъпателен, милата ни приятелка е сконфузена, ние заемаме нейната страна и мъмрим сприхавия педант...

Кавгата изглежда неуместна и безсмислена...И все пак..



Все пак знаем, че прав е той.



Нашето чувство за позволено и непозволено, имам предвид у обикновените и горе-долу почтени българи, е ветрило, разперено в много широк диапазон. Този диапазон е значително по-обемен от рамките на законите, които сами уж сме приели за улеснение и обществен ред.

Четох с голям интерес реакциите на стотици развълнувани от конфликта между оперния ни певец Юлиан Константинов и един tv водещ - Кирил Христов. Ако не помните, ето случката в резюме. Константинов си паркирал джипа неправилно, Христов му вдигнал чистачките нагоре. Константинов видял това и влязъл с Христов в пререкание, дори цапардосал втория и му счупил очилата. Според версията на Константинов онзи не само му изкривил чистачките, но го и напсувал, дори взел голям камък. Според версията на Христов няма камък и псувня, само "граждански предупреждавал" нарушителя, като му изправил чистачките.

Реакциите на публиката горе-долу в съотношение пет към едно са в полза на Христов. При това често се споменава и чупене на стъкла, и надраскване с пирон като гражданска санкция за неправилно паркиране...Тези пък, които са на страната на Константинов, също са крайни в коментарите си в стил - има си хас някаква отрепка да ми пипа колата, ще му разбия муцуната без угризения...

Като цяло спорът в Интернет не е по тънката червена линия на закона, а по-скоро се измества към социалреволюционни опозиции - нагли мутри със скъпи коли и бедни, онеправдани граждани, които се вдигат за мъст.



Което е типична илюстрация на казаното по-горе.



Има ли право джипът, че и всяка кола, да паркира където си ще? Очевидно не. Има ли право който и да е бдителен и възмутен гражданин да "предупреждава граждански", като извива чистачки?

Тук - внимание. Ако кажем да, то следва, че на гражданството се дават права, за които му липсва компетентност. Един гражданин ще "санкционира граждански" возило на тротоара, но друг гражданин може да плисне кофа с боя, да надупчи бронята с пирон или просто да почне да пали колите, защото те като цяло замърсяват въздуха или му обиждат чувството за равенство и братство.

Освен това вдигането на чистачките наистина е имуществена щета - прави ги неизползваеми, защото слънцето изкривява непоправимо гумата. "Гражданската реакция" в случая е посягане на чужда собственост - което законът не позволява.

Тогава какво? - Ами единствената възможна законова реакция в случая е да се съобщи на органите.

И тук - внимание още веднъж.



А ако те са мързеливи? Ако са корумпирани?



Тогава няма друг законов и граждански път освен атака срещу тях - според закона. Един писател постъпи точно така - Христо Стоянов. Този често скандален мъж, известен с хиперобщителността си, видял по габровските улици едного, който под предлог, че събира пари за благотворителност, нагло изнудвал различни суми от преминаващите жени. Стоянов поискал да види с какъв документ се отчита онзи, а изнудвачът му теглил една.

Тогава писателят звъннал в управлението на МВР, Габрово, и сигнализирал, че неприятен тип тормози хората на улицата и нарушава реда - да дойдат тези, които трябва, и да го проверят. Дежурният обаче не поискал да си разваля рахатя под предлог, че няма смисъл. Просещия пак ще го пуснат и изобщо - отговор в стил: аре у лево, досаднико. Тук дошъл ред на сакралната фраза:

- Господин полицай, вие сте дришльо! - рекъл писателят. И после разказал случката в пресата, а обиденият служител на закона завел дело. На две инстанции обаче съдът прецени, че обида няма. Полицаят загуби делото.

Разбира се, би могло да не се стига до полиция и съд, а писателят примерно да се сбие с измамника. Той е ячък, сигурно би надвил. Но ако не си як, а си прав? Или си як, но неправ?

Всъщност цялата история на правото е опит споровете да се решават не с мускул и юмрук, а с норми.

Затова е редно само тези, на които се плаща за спазване на нормите, да санкционират. Не го ли правят и те - е, чак тогава - майната им на нормите. Тогава идва време за революции.