С професор Стефан Карастоянов, мой съсед в многоспоменавания тук квартал "Младост" 2, най-често си говорим за родния край. Това е банално за видели и патили мъже на нашата възраст - всички го правят. Неясно е защо го правим ние - аз съм само роден там (Беглеж), а професорът дори и не е роден, потеклото му е от тези места (Катунец). Говорим си, разбира се, и за други краища, къде-къде по-далечни. Това вече е обяснимо - аз съм непоправим запалянко по всякакъв вид пътешествия, а той е географ, светът му е професия.

Тези дни между нас възкръсна странният образ на един чудноват мъж, когото в детството си бях "засякъл" да се мярка из тогавашния Плевен. Дядо ми го споменаваше като Дочо Катунешки, бай Коста, бащата на Георги Константинов го величаеше Дочо пътешественика, а професорът, като направи бърза справка в самия Катунец, обясни, че там го наричали Дочо Узуня. Според легендата този пътешественик бе прекосил по-близките и някои не тъй близки земи. Ако добре си спомням, говореше се, че пътувал под вагоните както в старите американски романи и че на запад стигал до Будапеща и Виена, а на изток и до Сирия. Дали това бе вярно, или просто здраво залостените граници разпалваха въображението, не беше ясно.



Противоречивия и заядлив Дочо често виждах



да плете кълчищени върви в градинката край Военния клуб и да държи нервираните си сказки пред групичка безделници и минувачи. Беше набит, запуснат мъж, словата му се сипеха гневни, вечно нещо изобличаваше, сигурно някаква своя правда отстояваше - доста несвързано, впрочем, но разпалено и цветисто. Тогава ми се струваше, че подготвя речите си по стария сатиричен лист "Папагал", чиито броеве още можеха да се видят по стените на плевенските бръснарници. Обикнат прицел на изобличенията му бяха кървавият генералисимус Франко и "формозкият котак Чанкайшек". (В Тайван още го наричаха Формоза, а Чан Кай Ши бе постоянен персонаж на карикатуристите от Източния блок.) Дочо благоразумно се нахвърляше на по-далечни адреси, макар персонажът на "папагалите" да бе предимно балкански. Балканите обаче бяха зона на Дочовите интереси и скитникът вероятно искаше да си запази отношенията.

Този човек бе обвит в двусмислената слава, която провинциалната общественост неохотно отпуска на всеки, сполучил да бъде различен. Но освен с пътешествията си Дочо си беше нестандартен и във всичко останало, та това размиваше и без друго недоказаните му подвизи. Според мълвата той преброждал полуострова вървешком, доизкарвайки кой знае къде заплетената връв и подпомаган с подаяния от милостиви стопанки по балканските градища, селца и махали. Под мишницата му и сега висеше мръсна червеникава торба, в която минаващи плевналийки пускаха монети или нещо за хапване. Без да ги поглежда дори, Дочо повдигаше лакът и за миг прекъсваше плетката, след това притискаше отново торбата и продължаваше и работата си, и монолога. При цялата му словоохотливост от него никога не можаха да бъдат изкопчени и най-оскъдни пътни впечатления и единственото, което и най-настъпателните бабички бяха успели да чуят, бе отзивът му за Цариград. Него цял Плевен го повтаряше: "Град голя-я-м, къщи много".

Странното е, че примиреното и добре вкостенено провинциално общество, третиращо като отклонение всяка по-атрактивна нагласа, всяка романтична възбуда и опиянение от живота, приемаше Дочо и му се любуваше. Във времето преди електронните медии той вече е имал достатъчна популярност, за да бъде разпознаван, приглеждан и подслоняван навсякъде из близките околии. Десетилетия пълното му прозвище - Дочо Катунешки, бе цялата слава на родното му село, чието име (най-вероятно от "катун") намеква, че появата на този полуостровен бродяга не е била толкова случайна. Топонимията на цялата околност издава мощни и панически движения на човешки маси. Села, които режимите не успяха да прекръстят, свидетелстват с имената си: Беглеж, Бежаново... Но за това - отделно.



А околията бе зачела загадъчните пътешествия, без да ги обсъжда



Възможно е в онези времена те да са се броели едва ли не като членство в чужди академии, защото по всички площади, по градинките и по автогарите мъглявите му беседи не биваха нито прекъсвани, нито апострофирани. Какво очакваше гражданството от оплетените му монолози, наука ли някаква за света или иносказание за живота си, та тъй се събираше около Дочо? Не беше ли той за онези от тях, които не заспиваха с романчета и не получаваха пощенски картички, нещо като крачеща, попържаща и нетърпяща възражения масова култура? Не беше ли (поне) един кураж и подкрепа на малкия човек в надеждата, че в краен случай... някой ден... може да се "махне"!

Самият Дочо дали се махна от съдбата си, или бе смлян от изтощителната си страст? И защо животът бе разпоредил мечтите ни за нещо "друго", за "там", където ни няма, да се хранят от този сприхав, небръснат и опърпан като дервиш селяк? Не бе ли, за да ни покаже, че са неизтощими? Или за да ни подхвърли намек, че те не са тъй обречени и безнадеждни, колкото изглеждаше в онези времена?

И така по свой си - сложен, обратен, неразгадаем начин да ни насърчи в изстрадването на тази непоносима, почти наказателна тръпка за движение. Която да си спомняме с нежност и завист в днешния разграден, достъпен и от това като че ли донякъде досаден свят...