С наближаването на изборите българската политика започна да се оживява като Женския пазар в петъчен ден. Стари/нови муцуни взеха да разпъват сергии на политическото тържище с викове "Айде на новата партия!". Политически номади бясно се завтекоха към новооткрити тучни и зелени партийни пасища.

По избори е все така. Новите партии никнат по-бързо от гъби след дъжд, а избирателят като някой гъбар аматьор се чуди коя става за ядене и коя ще го гътне.

Проблемът е, че започнахме да гледаме на създаването на партии като на нещо твърде банално и обикновено. Прекалено бързо и лесно свикнахме с идеята, че всеки има правото да направи политическо сдружение, стига да изпълни това, което законът изисква от него. И след това да го използва, както намери за добре, дори и да е колкото за едни избори. Нещата твърде много заприличаха на създаването на фирма - регистрираш, ползваш, а като прецениш, че вече не върши работа, изоставяш. И както Търговският регистър се задръсти от фирми фантоми, употребявани за неясни сделки и схеми, така и политическото пространство



преля от партийки за еднократна употреба



Колко му е, събираш хора с опит в партийното строителство, подаваш документите, измисляш име, за предпочитане включващо думата "национално" или "гражданско", и работата е опечена. Е, трябва и някой сенчест кръг да удари едно рамо, но никой не е казал, че тази работа е за всеки.

А как гледат на създаването на партии на Запад, накъдето все се обръщаме за пример и насока? В дебелите книги там пишат, че това е процес на обединяване на идеи и интереси в една сравнително монолитна структура, която във времето се превръща в трайна политическа организация. Ключовите думи тук са три - процес, време, трайност. Иначе казано, партийният градеж е едно бавно, трудно и често болезнено напасване на хора, възгледи и интереси. Резултатът обаче е формация, която отразява нещо реално и значимо - някаква разделителна линия в обществото, конфликт, мирогледна идея или представа. Именно това гарантира на партията трайно присъствие на политическата сцена. Типични примери са Лейбъристката партия във Великобритания и Социалдемократическата партия в Германия.

---

Разбира се, в старите демокрации не липсва пъстра палитра от нищо незначещи политически субекти. Вижте в Германия Екологическата демократическа партия, Семейната партия, Марксистко-ленинска партия, партия Свобода, Християнски център, Баварска партия и т.н.

В Америка положението също не е по-различно. Там има партии като "Свобода и мир", Партия на труда, Партия на справедливостта, Националсоциалистическо движение, Партия за гражданските права, Обединена партия. Поне от 50 години има Партия на свободните социалисти и Партия на социалното равенство. Има и регионални партии. В Аляска отдавна има партия за независимостта на Аляска. В Делауеър също има партия за независимостта на щата. В Хаваите има партия Алоха, разбира се.

В Англия има Партия на обединените хора, Научна партия, Народен алианс, Либертарианска партия и т.н.

---

Ако изключим конспиративната версия, че БКП си е създало опозиция, в началото на прехода нещата в България изглеждаха, сякаш се развиват в тази посока. През 90-те години народът се беше надлежно разцепил на две - комунисти и антикомунисти. По-голяма разделителна линия от това, здраве му кажи. Съответно и две партии - БСП и СДС. Неслучайно те съществуват и до днес и остават единствените политически сили, в които се наблюдава някакъв вътрешнопартиен живот и идеологическа жар, каквито човек би очаквал от една истинска партия. Като не броим и "старата" партия ДПС.

Днес вече не е така. Сега партиите започват като нечий личен проект, почти като бизнес инициатива. Някаква персона, набрала политически капитал под формата на популярност и авторитет в обществото, както и подкрепа сред явните и сенчестите управленски кръгове, регистрира партия и ударно започва да громи статуквото с надеждата, че така ще привлече протестния вот на омерзения избирател. Тук ключовите думи са проект, личност, протест. А партията се прави отгоре надолу, гради се на авторитета на някаква личност (и съответно, разчита за оцеляването си на него) и разчита на недоволството на избирателя, за да победи съперниците си за властта. Вътрешнопартийна динамика в подобни формации фактически липсва, тъй като няма какво да я породи. Всички партийни функционери дължат кариерата си на лидера, така че



нямат интерес да клатят лодката



Идейната платформа се ползва до изборите, колкото да се отличи партията от конкурентите си, и се забравя по време на управлението. Пръв въведе тази схема ексмонархът Симеон Сакскобургготски с НДСВ. По същия начин навлезе в политиката бившият главен секретар на МВР Бойко Борисов с ГЕРБ. Сега по този път пое и бившата еврокомисарка Меглена Кунева с "България на гражданите".

Очевидно е, че от подобни структури, които отразяват само нечия частна амбиция, не може да се очаква да имат трайност във времето. Няма как да получаваш постоянна подкрепа от електората, ако можеш да го раздвижиш само като възбудиш негативните му емоции срещу тези, които досега са били на власт. Затова, съвсем естествено, такива формации се ползват, за да се хване някаква власт, пък после, колкото изтраят. НДСВ на Симеон Сакскобургготски, който промотира този модел, засега остава и най-показателният пример. Партията беше водеща в едно коалиционно правителство от 2001 до 2005 г., а до 2009 г. беше партньор в друго, благодарение на набраната в началото инерция. Днес бавно гасне, произвеждайки междувременно нови и нови политически субекти от собствената си тъкан, сред които настоящият премиер Бойко Борисов и кандидатът за бъдещ такъв Меглена Кунева. И това е пример на национално ниво. В страната положението е отчайващо и в това може да се увери всеки, който си направи труда да проследи рояците нови партийки на всеки местни избори.

Големият въпрос тук е къде са обществото и гражданите във всичко това. Очевидният отговор е: няма ги. Ако партийното строителство е частен проект на неколцина обществено значими фигури, тогава единствената политическа функция на гражданите остава пускането на бюлетини в урните. Така и ще бъде, докато хората не спрат да бягат от реалната политика, защото била "мръсна работа". Но няма как, тъй като политика се прави с партии. А ако искаме нещо да се промени, не можем да я оставим на тези, които досега с такова желание се занимават с тази мръсна работа.