|
| Премиерът и културният министър изсипаха символична първа кофа строителни материали в бъдещия "Лувър" в центъра на София. За проекта уж бяха предоставени 15 млн. лв. още с бюджет 2010. По последни данни Лувърът ще се строи с европейски пари и ще струва над 27 млн. лв. - с 2 млн. лв. над първоначалните оценки. Друг е въпросът на какво ще прилича музеят, разположен в бивша учебна сграда на университет. |
Така е при макросметките - и цинизмът е голям.
Отчетът за изпълнението на държавния бюджет всъщност увенчава по подобаващ начин една гротескна постановка. Година след година дебатът по бюджета се изчерпва с механично сравнение на екселски таблички. Тази година поради липсата на желаещи/можещи сред ГЕРБ в ролята на сравняващи таблици се изявяваха предимно депутати от опозицията - аха, да не разберете кой всъщност е на власт. Съдържанието на политиките, които седят зад числата, е окарикатурено в имитации на програмни бюджет. Програмните бюджети още по-карикатурно се пришиват към отчета за изпълнението на бюджета. Смисълът на този шарж е ясен на всички - колкото се може повече свободно пространство за маневри на шепа хора, овластени да разпределят парите.
Удивителен е начинът, по който в парламентарна и демократична държава министри, шефове на агенции, комисии, публични институции си жонглират с милиони за един или друг проект без никакъв опит за подробно аргументиране на разходите. Показателни в тази посока са лаконичните постановления на Министерския съвет за отпускане на субсидии от резерва на кабинета, благозвучно кръстен "за структурни реформи". На армията й трябват 256 милиона допълнително за стари договори? МВР не се побира в милиарден бюджет и се нуждае от постоянни инжекции? Министерският съвет се сетил насред годината, че ще му трябват пари за неработещия БОРКОР? Тези и десетки други постановления за стотици милиони левове минаха през кабинета с незнайно как защитена спешност на разходите, при незнайно каква конкуренция с други разходи, с незнайно какъв "структурен ефект". По този начин през 2010 г. кабинетът изхарчи близо 1 млрд. лв. структурен резерв, зад който всъщност се криеше едни полубюджет и пълен хаос във финансирането на цели системи като здравеопазването например.
На ниво отделни министри и премиер отношението към бюджета е като
наддаване с чужди пари за кон, дето никой не е виждал,
а и не е сигурно, че има кой да го язди. Вежди Рашидов дава 20-30 милиона за българския Лувър, Бойко Борисов дава 40 милиона за българския Йерусалим (новото име, дадено на Стара Загора от премиера заради религиозната търпимост), Симеон Дянков дава 12 млн. за археологически обекти, някои от тях едва ли не открити от него - с парите на данъкоплатеца и със съдействието на медиите тече едно гигантско скодоумно наддаване. В заглавията за голямото спасително раздаване умират купища важни въпроси - защо толкова, защо на тези? Откъде извират тези внезапни проекти за милиони? И какво всъщност става с гласуваните разходни пера на всяко министерство в началото на годината - за заплати, за други възнаграждения, за издръжка, за капиталови разходи?
От отчета за изпълнението на бюджета това не може да се разбере. Вместо по разходни пера, там парите се отчитат по нищо неказващи заглавия на програми. Така може да разберете, че по програма Х в края на годината са изразходени Y милиона лева, но ако искате да разберете това повече или по-малко от планираното е, трябва сами да си го сравнявате с първоначалния бюджет. Разликата между планирано и изразходвано явно не впечатлява по никакъв начин администрацията. Изпълнението на програмите формално е отчетено в отделно приложение - преразказ на дейността на министерствата с минимално количество реално измерими показатели, но и в тях интерес към реално похарченото няма.
Допускането, че това трябва да притеснява поне народните представители - все пак сме парламентарна държава, се разминава с реалността. Тежки закони, свързани с милиони левове допълнителни разходи за бюджета,
минават и заминават без една дума за финансовия ефект
от тях. Така един или друг публичен орган се оказва натоварен с функции, за които няма пари, и трябва да се чука по вратите на министерствата. Уви, отношението към публичните средства не е по-различно и от страна на големи публични институции с уж автономни бюджети, които иначе основателно настояват за повече финансиране - университетите например. Комай единствените, които съставят прилични, лесно достъпни бюджети, са лечебните заведения, и то защото бяха приравнени на търговски дружества.
Това са тежки дефицити в управлението и смяната на правителства не личи да помага. В тази посока Сметната палата, която одитира начина на управление на държавния бюджет при два кабинета, бе достатъчно ясна - България се нуждае от нови закони за устройството на държавния бюджет и за управление на средствата от ЕС. При еврофондовете мъглата е още по-голяма - и заради свръхдоговаряне на теория по отделни програми, и заради бавене на сумите от ЕК, и заради налагане на финансови корекции, за които публиката не разбира. Докладът на Сметната палата обаче не предизвика почти никакъв интерес, камо ли ефект (ако не броим шумно обявената, имитационна прозрачност около системата за бюджетни плащания СЕБРА). Обявяването на всички разплащания - купища трудно обозрими счетоводни данни на дневна основа е най-добрият начин за обикаляне на въпроса за прозрачността на разходите.
На фона на тази хронична непрозрачност и липса на гаранции за целесъобразност на разходите на всякакви управленски нива, финансовото министерство успява да крепи някаква финансова стабилност, но бетонира и статуквото. От публиката се очаква да приеме на доверие, че бюджетът не може да бъде по-добър и личността на финансовия министър и премиера са най-добрата гаранция за това. Ако сме склонни да се съгласим с това, ще трябва да променяме конституцията. А бюджетът може и трябва да е по-добър. Защото това са наши пари и ако си ги поискаме обратно, държава просто няма да има.
