Зачудих се защо такива страсти се разбуниха покрай прословутото архонтство. И защо тези страсти развълнуваха не само архиереите, ами цялото общество. Откъде такава чувствителност към един привидно малозначителен въпрос като титулуването, откъде хъсът за добиване и раздаване на подобни звания в уж устремения към пазарен рационализъм елит?

Поддръжниците на инициативата от църквата казват: така ще подпомагаме Светата църква, ще привличаме достойни нейни приятели и крепители. Противниците казват: така ще се отпуши алъш-веришът с титли, недостойни ще си купуват санове, а църквата ще се корумпира.

Като си помисли човек, и тези, и онези са прави. За разни точки като например третата в решението на Св. синод: "За дарените средства по т. 3 и т. 4 от Раздел II - начинът на тяхното придобиване не трябва да противоречи на християнския морал и на добрите нрави, проповядвани от БПЦ.", можем само да кажем - съвсем похвално. И съвсем неизпълнимо. Кой ще мери морала и добрите нрави? Могат ли те да натежат на везните спрямо платените средства? Никогаж, както знаем от историята - и в нашата, че и в другите страни.



Т.е. титлите ще се купуват,



това е ясно и сега.

Но титлите се купуват и са се купували в далеч по-несмущавани от външна политическа намеса страни от нашата. Пиратът Френсис Дрейк на практика си е купил благороднически сан с морско разбойничество от английския трон, а масова практика, съхранена дори днес, е обръщането на парите в титли, от една страна, и продаването на титлата, от друга - най-често при бракосъчетанията е проследима тази практика.

Църквата ни, в лицето на някои по-чевръсти архиереи, в случая иска да увеличи общественото си влияние чрез добиването на още един лост - раздаването на титли. Титулуваният, първо, ще плати и ще надплати за въпросната титла. Второ - ще носи и ще се гордее с титла, дадена му именно от БПЦ, тоест с наличието на такова отличие църквата засилва светското си присъствие, защото архонти стават и ще стават силните на деня, а не страдалци и отшелници.

Тази абсолютистка, феодална в същността си ритуалистика е изгодна и на икономическия и политическия елит, желаещ да легитимира статуквото си чрез закрепване в някакъв вид знакова парадигма. Едно е да юриш беемвето по магистралата с 250, да имаш МОЛ или собствен остров, друго е да се сдобиеш с официализирана сановитост, закрепена чрез съответните тапии, запазено място при важните ритуали и такава консервативна, но дълговечна институция като църквата зад гърба си.

Тоест - това изглежда изгодно за всички. Защо тогаз този ропот, глух и мрачен като онова, роденото от "мъртва утроба" в поемата на Гео Милев?

Мисля, че това е така, защото един исторически недостатък на народа ни така се е вкоренил в нашия манталитет, че вече е станал, или е на път да стане добродетел. Става дума за стратификационната унификация, или да го кажем по-простичко - за исторически наложената



социална еднородност в обществото ни



България е била лишена от елит - цели векове. Дори когато го е имала обаче, тя е родила могъщи егалитарни движения като богомилската ерес, насочени срещу всякаква идея за увековечаване на социалното разслоение. Нашите елити и в най-новите времена не притежават вековната патина на несмесваните цели векове съсловия от благородници и простолюдие, каквото имат много други, по-големи страни. Нашият елит винаги е като временен колектив, излъчен за кратък театрален ескиз - тези от залата знаят, че всичко е наужким, а тези от сцената може и да са склонни да забравят това, но все някой ще им викне, като в "Многострадалната Геновева":

- Ще ти отпоря дългите уши!

Независимо дали гласът ще прозвучи от сцената към залата, или наобратно. Най-често е от двете страни едновременно. Нашият елит днеска може да прави световно кино, но утре може да си шие червата на прасето с губерка, щото се изсипало изотзад без време, както споделя в спомените за живота си големият ни режисьор Рангел Вълчанов. И днес да обядва във фрак с графове и президенти на велики империи, но утре пак - при това съвсем органично, да се върне на познатата щайга с вестник върху нея, консерва, бира и глава лук...

Този манталитет, няма защо да крием, ни носи много беди, но в него има и нещо симпатично. Нещо, което ще ни пренесе в бъдещето с по-малко обременености от други, по-хипнотизирани от собствените условности страни. Този манталитет е онова, което е изкарало след една от поредните национални катастрофи народа най-спонтанно пред къщата на Иван Вазов, а не пред царски дворци, партийни централи или архонтски покои.

Каквито и да било титли, звания, постове, ордени и лампази да са ставали и да стават обект на политически алъш-вериш между нашите институции и устремените към елитарна вековечност сънародници, народът ни има грандиозен имунитет срещу неизбежния фалш на този театър. И винаги, без особено да се бави, ще викне в най-тържествения момент:

- Ще ти отпоря дългите уши!

Което, лично мен, ме прави повече патриот.