Проф. Христо П. Тодоров е роден в София през 1958 г. През 1984 г. завършва философия в Софийския университет. Има 9-годишен опит като учител в НГДЕК. Общо 18 години е работил в СУ, а през 2003 г. е сред създателите на департамента "Философия и социология" в НБУ. В момента е зам.-ректор по качеството, оценяването и акредитацията на НБУ. Бил е на специализации в Тюбинген, Бохум (като стипендиант на фондация "Александър фон Хумболт") и Берлин. Работил е като гост-професор в Европейския университет "Виадрина" във Франкфурт на Одер.

-------------

- Проф. Тодоров, трябва ли управлението на ГЕРБ и премиерът Бойко Борисов да влязат в учебниците по история? Може ли това изобщо да се нарече "история"?

- В науката е спорен въпросът дали има такова нещо като "история на съвременността". Има едно старо занаятчийско правило на историците, според което историкът трябва да се занимава само със събития, които са разделени от някаква времева дистанция от собственото му време. Колко голяма трябва да бъде тази дистанция, не може да се каже с точност. Някъде след Втората световна война се развива един специален исторически жанр, който се нарича "история на съвременността". Смятам, че е възможно да има такова нещо като история на съвременността, само че тази история донякъде се различава от обичайната история. Тази история е по-трудно да бъде обективна. Ако обаче претендира да бъде наука, историята трябва да се обвърже със задължението за обективност. Тази обективност не се постига лесно. Има си специален инструментариум за това, така че твърденията на историците, ако не 100% обективни, да са поне максимално добре обосновани. Особеност на историята на съвременността е, че тя неизбежно се пише от заинтересовани хора.

- В какъв смисъл заинтересовани?

- Това са хора, които са вътре в процеса, който описват. Щем, не щем, щом сме вътре в някакъв обществен процес, ние все някак се отнасяме към него - дори и безразличието е отношение. Големият майсторлък е историкът да неутрализира, доколкото е възможно, тази своя заинтересованост. И сега на въпроса ви - трябва ли съвременни политически дейци да станат герои на учебниците по история? Трябва, ако са достатъчно значими. Кой решава дали са достатъчно значими? Решават тези, които пишат историята на съвременността. В крайна сметка и с другата история е така - другата история не включва всички личности, всички събития, всички действия. Историците винаги действат избирателно. Същото е и тук.

- Учебниците не влизат ли в употреба на политиците, макар и да говорим за описание в телеграфен стил?

- С всяко нещо може да се злоупотреби, включително и с историята. Злоупотребява се дори и с много далечната история. Това може да стане и сега. Съмнителният момент е, че пишейки учебните програми по определен начин, министерството като че ли предрешава въпроса дали същото това министерство, правителство и самият министър-председател трябва да ги има в учебниците. Не виждам голям проблем в това сегашното правителство да го има в учебниците. В крайна сметка много по-важно е дали това правителство ще го има в учебниците след 50 или 60 години, дали ще остане нещо, с което ще си заслужава да бъде запомнено и казано и на следващите поколения.

- Друг аргумент е, че с часовете по история се обслужват нуждите на гражданското образование, за което няма отделен предмет. Така ли е?

- От няколко години се опитвам да защитавам идеята, че е добре да има отделен предмет гражданско образование. Действащите нормативни документи предвиждат такова обучение, само че то е разпръснато по различни предмети. Този модел е съвършено неефективен. Представете си, че някакви теми по гражданско образование за VI клас са предвидени в учебните планове по география. По правило на учителите винаги не им стига времето да си предадат целия материал. Какво ще предпочете учителят по география при този недостиг на време? Дали ще предпочете да си вземе материала по география или ще се занимава с темите по гражданско образование? Естествено, че гражданското образование изхвърча още на първия вираж. И сега в ХII клас има предмет "свят и личност", който трябва да бъде нещо като форма на гражданско образование. Ако се съди по резултатите обаче, тази форма не е добра. В нашия университет имаме един особен вид курсове, наричаме ги общообразователни курсове за знания и през тях минават всички новопостъпили студенти. Аз водя от години такива курсове. Когато говоря със студентите, виждам, че на тях им липсват базови знания и разбирания за обществената реалност, в която живеят. Например въпросът как възникват законите затруднява голяма част от студентите. Каква е работата на Конституционния съд и какви са задълженията му - също. Това означава, че гражданското образование не е свършило работата си. Големият проблем е, че, ако сега решим да въведем такъв предмет, ние няма да знаем какво да преподаваме. Изборът на учебно съдържание никак не е проста работа. В света има няколко модела, а ние като общност не сме мислили върху това кой модел е подходящ за нашата страна. Аз съм привърженик на един от моделите заради неговата простота и яснота. При него целта е формирането на гражданска култура на базата на познания за конституцията, правовия ред и политическата система, и нищо повече. Извън този модел остават много други въпроси, като например тези за за европейското и космополитното гражданство, глобалната справедливост и пр.

- Сред завършващите обаче има дефицит не само на познания за държавата, но и на морални ценности. Училището ли трябва да ги възпитава?

- В моите очи това е ария от друга опера. Има като цяло два големи модела на гражданско образование. Първият е този, за който говорих. Според него човек може да е добър гражданин, без непременно да е морално добра личност. Другият модел е по-претенциозен и казва така: "Човек може да е добър гражданин само ако е добър човек, ако е морално добра личност". Аз смятам обаче, че сами по себе си училищните предмети не формират морален човек. Морални хора се отглеждат единствено, когато младите хора живеят сред морални хора и това става по естествен начин. Тук е мястото на един друг болезнен спор в нашата страна - спора за обучението по вероучение и религия в училищата. Един от главните аргументи за въвеждането на религията в училище - аз самият не съм сред поддръжниците на тази идея - е, че така се преподават морални ценности. Моля ви се! Морални ценности не се преподават нито чрез обучението по етика, нито по вероучение, нито по какъвто и да било друг предмет. Морални ценности се усвояват, когато децата и младежите живеят в морална среда, когато имат добри образци, когато има кой чрез личното си поведение да ги научи на това кои постъпки са добри и кои не. Това става от най-ранната възраст и тук никой не може да избяга от отговорност. Първата отговорност е на семействата, после на по-широките общности и едва тогава идва ред на училищата или университетите. Ако в училището имате драстични прояви на злото, имате прояви на насилие и жестокост, преподавайте етика, религия, вероучение, гражданско образование и каквото искате друго, но няма да постигнете никакъв ефект. За моралното възпитание не са решаващи предметите.

- Имате ли усещането, че обществото е наясно какви граждани иска да излизат от училище?

- Не, не е наясно, и то не защото по принцип не е възможно да се изясни, а защото обществото не го интересува. През последните години се случи нещо много показателно за отношението на българите към образованието и това беше учителската стачка. Останах направо отвратен от липсата на обществена солидарност с учителското съсловие, която беше демонстрирана тогава. Гласовете на обикновени хора, прозвучали по време на стачката, показаха, че българите искат от училището нещо съвсем просто и елементарно - да им бави децата. Българите искат да имат един паркинг, на който те да си паркират наследниците в часовете, в които са на работа, и нищо друго. Тях слабо ги интересува това учат ли тези деца, какво учат, какво научават, какво разбират от това, което им преподават. Бил съм учител 9 години и на родителските срещи родителите най-често питаха "Защо му писа 3?" Очакванията на редовите родители са децата им да излязат от училище с високи оценки, ако може всичко да е 6. Родителите обаче не се интересуват много-много от това какво се крие зад тези оценки. Голяма част от тях са убедени, че знания не се придобиват в училище, а от частни уроци. Ако родителите бяха способни да окажат известен организиран натиск върху училището то да си оправи вътрешния ред, да си подобри дисциплината, порядките и качеството на преподаване, нямаше да има нужда да си пилеят парите за частни уроци. Само че те не вярват, че това може и трябва да стане. Българските родители са се предали, така както се е предало и самото училище. Училището се е предало в моралния смисъл на думата, защото има ниски претенции към себе си. Това, разбира се, не значи, че отделни учители или учителски общности нямат по-високи изисквания към себе си, но училището като институция се е предало. Много често то не успява да гарантира дори най-елементарните неща - сигурната и здравословна училищна среда, училищната дисциплина, влизането в час. Какво да очакваме тогава?