Само преди месец, когато европейският връх прие първия спасителен пакет за Испания, стана дума, че еврозоната ще се гърчи в риск и несигурност, докато лидерите на съюза не вземат едно горчиво решение. От две години насам е ясно, че Европа не може да плаща досегашния стандарт на лукс. Не стига доход за толкова много разточителство. Тук "лукс" значи икономически ненужни разходи, онези харчове, които не създават продукт и не увеличават стойността му, а с езика на икономическата казуистика - чиято пределна полезност е под 1.

Да вземем нагледен пример. Давате двойна стая за туристи. Ако имате само 2 дюшека, хвърлени на пода, може да продадете нощувката по 2 лева, 4 за стаята. Ако вложите 60 лева за 2 най-прости легла, цената на продукта ще се качи, напр. на 3 лева за нощувка. Разходът от 60 лв. дава за 100 дни сезон 200 лева приход. Пределната полезност на този разход е 3.3(3). Но ако сложите на мивката позлатен кран за 5 хил. лева, за тази екстра туристите едва ли ще платят повече от 50 ст. на нощувка. И 10 г. да се амортизира луксозната инвестиция, за 1000 дни са 1000 лв. приход; пределната полезност на разхода е 0.2. По същия начин са сбъркани европейските публични разходи.



Европа не издържа лукса



на разточителната си администрация - местна, национална и брюкселска, щедрите социални харчове, дотираните услуги (от градския и жп транспорт, та до образование, медицина), евроинвестициите, субсидиите от ЕС. Някога богатият Запад е произвеждал излишък, достатъчен да плаща лукса. Но днес конкуренцията на евтините аналози от развиващия се свят мачка печалбите на европейците. Статистиката лъже, че 65 години продуктът на Европа постоянно расте. "Очистим" ли ефекта от капиталовите печалби, финансовите услуги, ръста в цените на недвижимостите и наемите, ще лъсне, че в цени от 1950 г. продуктът на Запада е свит. А "луксът" (разходи, от които БВП расте под 1) е в по-голям обем (брой чиновници, площ на административни билдинги, брой ракети, муниции, позиции дотирани услуги, процент субсидии в цената на продукта и пр.). Луксът е и по-скъп. Бюрократите наложиха



модела "живот назаем"



с помощта на удобни икономически доктрини, които ни набиваха в главите, че държавните разходи увеличават БВП (теоремата на Хаавелмо; но тя е в сила само за балансиран бюджет, т.е. това, което харчи, държавата трябва да отнеме от излишъка, от спестяването). Поне 20 г. Европа пилее на вятъра пари, които взема назаем от спестяванията у дома и по света. Кризата на дълга в Европа показа, че този модел не издържа, достигнат е пределът и е дошъл Видовден за реални стопански сметки. И бюрократите, и икономистите, а камо ли политиците, на Запад отказват да видят истината:



проблемът не е (само) дълговата криза,



а неравновесие, много по-дълбоко в недрата на икономиката. Западът е в криза на доходите. С няколко изключения (до 5 страни) Западът не може да плати дълга към кредиторите си - колкото дълго да се разсрочва. Той дори не може да спре да задлъжнява! Например Испания. С 80.9% от БВП тя е на осмо място по задлъжнялост в ЕС (Германия дължи 81.2% от БВП). За 3 години яко стягане на колана Испания стигна бюджетен дефицит 6.4% от БВП (8.5% м.г.). А безработицата вече надхвърля 24% (без да броим несретниците трудови имигранти). Дори да се разсрочи за 20 г. целият държавен дълг при лихва 5%, за обслужването му испанците трябва да вадят на година 4.25% от (сегашния!) БВП. Да се балансира бюджетът значи разходите да се свият с нови 10.65% от днешния БВП (към 1/3 от целия бюджет). Умни колеги вече доказаха, че намаляване на държавните разходи с 1% от БВП водело до свиване на самия продукт с 1.5%. Т.е. за да си балансира доходите, испанската държава трябва да свие харчовете си с 12.66% от БВП, който тогава ще падне с 15%. Никоя страна не може да понесе този колапс на бюджетните разходи. Изводът е, че



държавният дълг на Запада е неспасяем,



еврозоната е свръхзадлъжняла и никакви финансови мерки не са в състояние да гарантират нормалното му обслужване, дори да бъде разсрочен за десетилетия. Единственият изход е дългът да бъде заличен. Методите за заличаване са два: отмиване и изтриване; става и комбинация. "Изтриване" значи една по една задлъжнелите държави да обявят фалит, да спрат плащанията по целия си дълг, но тогава трябва да спрат и държавните разходи над размера на приходите (0% дефицит). "Отмиване" означава ЕЦБ да охлаби инфлацията до 10% за всяка от първите 2-3 г. и да обезценява еврото трайно с поне по 6-7% за следващите незнайно колко години напред. И в двата случая някой ще плати цената. И в двата случая ще падне рязко стандартът на живот, а съответна на дълга част от богатството ще бъде отнета от днешните му собственици. Докато днешните нерешителни (а вероятно и неспособни да схванат проблема) лидери на Европа бавят решението, дългът, рискът и лихвите растат. Изтриване или отмиване? До зимата ще разберем. Ако дотогава не пуснат инфлационния потоп, ще видим икономически неизбежните държавни фалити да изригват един по един. За банките ще има спасителен пояс, така фалитите ще се локализират, за да се избегне разрушителният за еврозоната верижен ефект.