Резюме: В това писмо ще разкажа как поетът Сирано дьо Бержерак помогна на Данчо от нашата махала. Край на резюмето.
Истинските поети се раждат рядко и умират рано, понеже воюват с простотията. Сирано дьо Бержерак бил войник и поет. Той живял през ХVII век и имал ужасно грозен нос. През ХIХ век Едмон Ростан написал за него пиеса в стихове.
Сирано дьо Бержерак не казвал "Най-обичам да мразя", а "Обичам да ме мразят". Едмон Ростан разказва и за Кристиян, който бил простак.
Заради спорта отново гледам телевизия, чета и слушам спортните коментатори. Добри са. Някои се подмазаха на президента и на премиера ни, че те лично еди-какво си. И говорят простотии. На футбол една държава "унизила" друга, на боксовия ринг Тервел Пулев "пребил" китаеца, на тенис Мъри "мачкал" Федерер.
Стефан (Теди Москов) също "мачка". В "Талия театър" в Хамбург Теди поставил пиесата за Сирано дьо Бержерак с грозния нос и натрил носа на немците. Те се разплакали на трогателния финал и Теди им казал: "Това ви е второто плакане след Сталинград".
Навремето един западногерманец каза на Маргарет Тачър "Ние ви бихме на вашия национален спорт" (футбола), а тя отвърна "Ние два пъти ви бихме във вашия национален спорт" (войната). Но Маргарет Тачър е била предизвикана, проявила патриотизъм и простащина, докато Теди проявил само простащина, понеже в Сталинград нямаше българи.
Теди се хвали, че като накарал немците да го мразят, той постъпил като Бержерак. Теди зле разбрал девиза на Сирано дьо Бержерак "Обичам да ме мразят".
Е, Теди Москов може както си иска да вижда Сирано дьо Бержерак. Може и като мутра грубиян да го вижда. Едно време двама шведски лекари видели Хамлет като датски принц с мрачен характер поради хроничен запек (в менюто на замъка Елсинор преобладавала осолената херинга).
Ще гледам "Сирано дьо Бержерак" на Теди Москов да видя дали той е представил Сирано дьо Бержерак като грубиян, а простака Кристиян - като български "провинциал", говорещ "мйеко" наречие. Простотия е да се присмиваш на нестандартните говори на съотечествениците си. Ще видя има ли такива "българизации" на пиесата. Не искам да вярвам, че има. Само посредствените "театрали" карат зрителите да се надсмиват на регионалните говори. Само просташките шоу програми правят скечове с присмех над българските диалекти и като Тодор Колев имитират говора на българските цигани. Мисля, че на такива "театрали" мястото им е сред сценаристите на просташките шоу програми. Казвам каквото мисля: Мисля, че езикът и мисленето са свързани.
Напънът да гъделичкаме публиката чрез просторечия го има и при нас, преводачите. Аз съм вторият, който го порица; първият бе преводачът Сидер Флорин. Поставиха навремето в България една пиеса на Бърнард Шоу за миньори, които говорят, както те си говорят. В българския превод и на българска сцена те говореха на български диалект. Тогава Сидер Флорин написа статията "Бернард Шоу по беневреци".
Тази пиеса на Шоу няма да я преразказвам. За пиесата на Едмон Ростан припомням, че Сирано дьо Бержерак обичал одухотворената Роксана, но си мълчал, понеже бил грозник с грозен нос. Тя се залюбила с красивия млад войник Кристиян, когото зачислили в поделението на Сирано. Кристиян бил простак. Пред Сирано никой не смеел да каже "нос", за да не ядоса Сирано, най-големия майстор на рапирата. Кристиян дръзвал да каже "нос" и се хвалел с дързостта си. Сирано не посягал към рапирата си, понеже обещал на Роксана да покровителства Кристиян. Кристиян трябвало да отговаря на писмата на Роксана, но не можел две думи на кръст да върже. Вместо него Сирано пишел писмата до Роксана, а Кристиян ги подписвал. Кристиян го убили в една битка. От мъка към автора на поетичните писма Роксана отишла в манастир, а безстрашният Сирано не загинал в бой, а една талпа му паднала на главата. Преди Сирано да издъхне, Роксана разбрала, че не красавецът Кристиян, а грозникът Сирано е авторът на красивите писма и тя всъщност Сирано е обичала.
Първата постановка на "Сирано" в България била на Кръстьо Сарафов в Народния театър през 1921 г. Сирано бил самият Кръстьо Сарафов. Не съм гледал тази постановка. После поетът Веселин Ханчев преведе тази пиеса в стихове и Стефан Сърчаджиев я постави през 1960 г.
Ние отидохме на театър, една банда момчета и момичета от нашата махала, и гледахме актьора Андрей Чапразов като Сирано. Хареса ни. Най-много на Данчо му хареса. Данчо имаше телосложение на Тарзан и говорен дефект: казваше "шки", вместо "ски" и "глупошти" вместо "глупости". Копнееше да има приятели, а нямаше, понеже му се присмиваха на говора и той озверяваше и ставаше опасен. Старата хижа "Алеко" още не беше изгоряла и до нея още нямаше лифт. Ние се изкачвахме, пробивайки пъртина в дълбокия сняг. Движехме се един след друг, казвахме в "индийска нишка", не знам защо. Почнеше ли някой да изостава, Данчо нарамваше и неговите ски.
- Недей, Данчо.
- Штига глупошти. Давай шките.
После в ски гардероба на "Алеко" някакъв се обади "Къде ша ми шките? За зла случайност той имаше същия говорен дефект като Данчо, а Данчо помисли, че му се подиграват, и тръгна да се бие. Едва го удържахме.
Нещо странно се случи с Данчо, след като той видя Андрей Чапразов като Сирано. На излизане от театъра Данчо крачеше със самочувствие, извисен над всички нас, недостижим за подигравките на целия свят. Да, на Данчо му се смеят на говорния дефект, но и на Сирано му се смеели на носа. Данчо беше Сирано. Данчо беше щастлив. Той престана да налита на бой, когато му се подиграват.
Магията на театъра направи Данчо още по-добро момче. Той престана да казва "Я штига глупости, дай да ти нося шките", а за да не ни унизи, казваше "Моля, дай ми твоите шки да си уравновеся тежестта на двете рамена".
Не знам защо Теди Москов е поискал да унизи немците, напомняйки им за Сталинград.
Сега майтап. От няколко седмици аз съм Сирано. Звънят ми по телефона и ме питат:
- Как ти е носът?
- Нищо ми няма на носа.
- Радвам се. Значи добре е минала операцията.
- Каква операция?
- Те нашите хирурзи са много добри. Този израстък на носа ти, ако добре са го премахнали, повече няма да се появи. Недей да се страхуваш.
- Ама нямам израстък на носа. Ти шегуваш ли се?
Човекът не се шегуваше. Телефонираха ми още десетина, които не се шегуваха.
А то какво било. Моите приятели във в. "Сега" ми лепнали огромна брадавица на носа на снимката ми в хартиеното издание.
Снимката е как пиша с перодръжка, както се полага на човек от ХIХ век и щото аз наистина пиша с перодръжка. Тази снимка не позволявам да ми я сменят.
Жилбер Беко пееше винаги с една и съща връзка на точки, Лари Кинг беше винаги по тиранти. Това беше послание: "Ние сме такива, каквито сме. Не сме дами, които си сменят тоалетите. Нито манекени, които демонстрират вратовръзки и костюми."
В БНТ беше задължително да сме с вратовръзка и костюм, когато сме на екран. Спортният коментатор Люпи Неделчев го смъмриха, че бил на екран по "адидаски", както ги наричахме. С мустаци позволяваха, с брада не позволяваха. Спортните коментатори казваха адзури, петли и гаучоси, понеже друго волнодумие не им се позволяваше. Днес синовете им нямат оправданието на бащите си, а паразитират върху някогашните словесни находки на бащите си - адзурите, петлите, гаучосите. "Храненици на мъртъвци", казва Джек Лондон в един от романите си, които Сидер Флорин превеждаше.
А пък що за "аксесоар" е вратовръзката? Тя е конформизъм. Тя е част от униформата на западната клика. Българската клика отначало тръгна с бели чорапки (сакън, не зелени), после с вратовръзки и костюмирана.
На мен ми харесва костюмът на Сирано дьо Бержерак и неговата реплика "Моята рапира е по-дълга от моето търпение". Но костюмираните и с връзки в България и навсякъде другаде си погаждат мръснишки номера, вместо да си хвърлят ръкавица в лицето и да се дуелират, като Скарамуш в романа на Рафаело Сабатини. Аристократите в конвента (парламента) възприемали критиките като лична обида, обявявали дуел и като по майстори в бойните изкуства елиминирали критикаря. Бившият учител по фехтовка Скарамуш пристигал със закъснение на заседанието, театрално се извинявал, че е закъснял поради един малък дълг на честта, но уважаемият депутат от десницата е под на грижите на много добър лекар. А Дантон, комунар с телосложение на тежкоатлет, като го предизвикали на дуел и той трябвало да избере с какво оръжие, отговорил: С брадви. Малеййй ..
Не знам дали е вярно; така казва историята, пък историята... сегашният премиер Бойко Борисов също влезе в историята. Малеййй ..
Да се похваля накрая. Нито един стих не съм написал през живота си, нещо, с което не всеки може да се похвали. И нищо ми няма на носа.
Jusautor DI copyright
|
|