Радините вълнения около олимпиадата в Лондон за седмица-две ще утихнат. Има два полюса на оценките: единият е "капитулация", другият е "какво толкова, представихме се горе-долу достойно". Първият е на силно уязвени в националната си гордост фенове, вторият е главно на спортни началства, които се притесняват за службата си.

Интересна ми е, както писах и миналата седмица, природата на тези вълнения: тяхната искреност и всеобхватност, дълбочината и произходът им... Иначе относно оценките си има обективни показатели, няма да се съсредоточавам върху тях, съществуват таблици, всеки може да съпостави и види къде дефилираме ние в този парад на нациите, наречен олимпиада. Прави впечатление само това, че този път



с лекота ни надбягаха



както могъщи като численост и икономика нации, така и малобройни, сиромашки и онеправдани държавици... Надбягаха ни както бивши соцстрани с близка до нашите история и съдба, така и нации екзотични, с далечни от нашите културни особености характеристики... Надбягаха ни категорично страни със стари демокрации и развито пазарно стопанство, но и страни със задушена или полузадушена демокрация, стиснати здраво в хватката на тоталитарната диктатура...

Нормалната при такива обстоятелства мантра "Много важно, я да си гледаме другата работа" - магистралите или ремонта на сайванта, или Шенген, или опазването на гроздето, или подготовката за училище на детето, е подходяща психотерапия, но ние ще почовъркаме още малко олимпиадата. Най-малкото с цел самопознание ще я почовъркаме. Няма как да познаеш каквото и да било, дори себе си, без почовъркване.

Нека първо отметнем съображението "това е само едно спортно събитие, не си струва барута и страстите..."

Очевидно не е така. Фактът, че е такъв възел от политически, икономически, медийни, туристически и какви ли още не амбиции и интереси, означава, че е твърде важно. (Ако си спомняте, покойният вече Иван Славков изгоря още докато Лондон кандидатстваше за олимпиадата, уловен тайно от екип на Би Би Си как е склонен да лобира за английската столица. То стана световна новина.) Тоест стълпотворението не само на спортисти, но на крале, кралици, президенти, премиери, на кино- и музикални звезди около събитието означава: този парад е твърде важен.

Както вече казах - спортът в случая е повод за



парад на нациите



Нациите се пъчат чрез медалистите си, така повишават националното си самочувствие, усилват вътренационалната си спойка, използват спортната си гордост и постижения като мотивационен лост за постигане на други, важни за общността цели - образователни, индустриални, дори военни... Можем, разбира се, да намерим огромна доза фикционалност в цялото това пъчене, но такава има във всички човешки ритуали, то не отменя обществената значимост на събитието.

Няма как да не е свръхважно нещо, на което президентът ни ходи два пъти, като сменя министър-председателя, което телевизиите предават от сутрин до вечер, за което ни надуват главите още далеч преди това какви хубави костюми ще носят нашите, какъв рекорд по участия ще подобри гимнастик, коя е мис спорт ли, мис спортно дупе ли, не знам вече...

Но след като е толкова важно, а ние регресираме, значи сме на много крив път. След като в парада на нациите, наречен олимпиада, дърпаме силно назад, то трябва да се запитаме на национално ниво: важно ли ни е това, или не? И да си отговорим: или парадът не ни е вече приоритет и го зарязваме, като не влагаме в него страсти и суми, или ни е важен; тогава влагаме ресурс, търсим кадри и действаме, за да се добираме по-често до стълбицата...

Лично аз бих приел и двете решения, но не и липсата на стратегия, която цари сега. Не бих се разсърдил на първия вариант: средствата, които харчи страната ни, за да издържа спорта, биха могли да идат при други достойни люде. Познавам шампиони на театъра например, които мизерстват. Познавам



дълги бегачи на инвалидното отчаяние,



които изправят срещу битието само волята си - която така не достигна на спортистите ни в най-важните моменти. Познавам високоодухотворени безработни, пълни със знания и можене, каквито не долових от интервютата на участниците ни на тема "защо не се получи и този път". Познавам художници, майстори на плетени столове, лечители, просяци, бедни селяни с по десетина кокошки и коза, акуратни кафеджии, компютърджии с почти свръхестествена интуиция, мениджъри с наистина универсален размах... Не съм уверен, че те не заслужават нашите общи пари повече, отколкото тези, които не умеят или не могат да направят върховното усилие, когато трябва.

Но ако изберем втория вариант - тогава добре. Тогава нека да е повече - пари, подготовка, дух. Само че и повече отговорност - при очебиен регрес.