На 10 август, петък, министърът на регионалното развитие Лиляна Павлова откри ремонтиран третокласен път. 12-те километра нов асфалт бяха достатъчен повод за поредното тържество на протокола - реч, лента, менче, интервюта. Мизансценът бе познат: тежки костюми, линкълн на митрополит; нервни журналисти, които съзнаваха несъстоятелността на цялата помпозност, но не можеха да я опишат в медиите си; местни жители. Пиесата се състоя във варненското село Гроздьово. Вечерта по новините тя спечели национална публика - с куп обещания, за изпълнението на които никой няма да следи.

Павлова говореше за бъдещето. Пътят бил построен с европейски пари, ще облагороди местността, ще съживи региона. Журналистите записваха, баби слушаха, тук-там се мяркаха млади хора. Местните жители в края ръкопляскаха, радваха се. Откъдето и да го погледнеш,



12-те ремонтирани километра са си събитие



Гладък асфалт, канавки, отбивки - за селото това е магистрала.

В средата на церемонията момиче - едно от ония, които обличат народна носия и държат лентата - припадна. Пребледня, олюля се, тежките гости се втурнаха да й помагат. Фоторепортерите се засуетиха (някои не публикуваха снимките, с което застанаха от страната на морала), Павлова тръгна да вика линейка. Подвикна на близкия полицай да звънне на Спешна помощ. Чиновник от Долни чифлик (общинския център) грабна попския здравец и тръгна да ръси детето.



Ръце, през които в последните години минаха милиони евро,



а част от тях ги заделиха в джобове, понесоха момичето. Не от куртоазия, а от човещина, състрадателност.

Разказвам тази история, за да се види, че тя е човешка, не политическа. Момичето се свести, усмихна се, пошегува се, оказа се, че инцидентът просто е съвпадение. Времето не бе горещо, девойките с лентата и погачата, които висят по мегдани с часове в очакване на високите гости, този път били строени малко преди церемонията. И аз нямаше да я разказвам, ако Павлова не се бе втурнала да вика линейка. Знае ли тя за колко време идва линейката там? Има ли представа, че хора умират в очакване на линейка? Тя съвсем добронамерено искаше да намери медицинска помощ, но знае ли точно какво поиска?

Думите на Павлова не ме ядосаха, те ме натъжиха. Гроздьово е селото на моята майка и аз знам защо съм тъжен. Не защото сега линейката стига бавно, а през комунизма идваше бързо. И в двата случая закъсняваше. Тъжен съм, защото Павлова шие магистрални гоблени върху нищото. Конците са прекрасни, свежи, но под тях няма плат. Липсваща линейка препуска по път, вдигнат над бездна без опори. Павлова не е виновна, но добронамереното й незнание отприщва чувството за безнадеждност.

Гроздьово се намира в долината на Камчия, под ридовете на Източна Стара планина. Селото никога не е било богато, в 40-те години на миналия век дава партизани. Следват колективизация, ТКЗС, АПК. През 60-те години има много млади хора, организират се забави, кинопрожекции. Многолюдни класове завършват в училището. Модерността в селата обаче винаги е кът. Младите искат да стъпват върху тротоар вместо в локви, да се учат, развиват. Механизацията прави селската работна ръка ненужна, заводи са построени край Варна и Девня. Почва изселване.

20 години по-късно в Гроздьово все още има много хора. Но те са като



камъни, застанали срещу буйния поток



Старите са най-стабилни и не мръдват, докато не умрат. Синовете им вече са в града. Както и най-младите семейства. Лятото е пълно с деца, те карат ваканцията при бабите си. Родителите също са с тях. Заводски автобуси ги возят всеки ден до цеховете във Варна, Девня, Белослав. Влаковете са пълни, междуградският транспорт прави няколко курса дневно. Наблизо има и тухларна фабрика. Както и овошки, засадени из цялата Камчийска долина.

През 90-те години настанаха т.нар. промени. Оживлението спадна, колективизацията бе сменена от индивидуализация, т.е. от реституция и приватизация. Старите постепенно измряха, младите влязоха в средната възраст, изцяло като граждани. Бившата средна възраст се подпря на бастун. Всички продадоха къщи, земи, купиха гарсониери, остъклиха балкони. Нямаше какво да правят в това отдалечено на 60 километра село. Тухларната фабрика бе ликвидирана и буквално обезкостена от цигани.



Заводът в Белослав бе взривен,



за да не се пречкат сградите. Девненските предприятия работят наполовина, автобусите не вървят, жп гарата затвори. Овошките бяха изсечени (в последните години пак тръгна възстановяването им).

Порасналите деца се връщат само ако някой случайно като Павлова ги отведе там. Новите въобще не подозират за съществуването на селото. Обществен транспорт ли? Съвсем сериозно мисля, че той става по-малко нужен с атомизирането на хората и затварянето им в автомобили.

Сега някоя и друга остатъчна баба слушаше Павлова. Малко младежи, деца, работници от пътната поддръжка, роми. Винаги в селото са живели българи, турци и цигани. Днес възрастните жени разказват, че българската махала е бурен.

На фона на други села Гроздьово съвсем не е за окайване. Все пак има училище, турската общност - задружни и работливи хора, го поддържа. Има и малко български млади семейства. Колкото мили и прекрасни да са тези хора, те не стигат, за да дадат бъдеще на селището. Мечтата им е



да заминат - по същия нов път



Все пак някой ще препуска и в обратна посока. Наблизо е дивечовъдната станция "Шерба", богати чужденци идват и стрелят животни.

Имам роднини в този край. Винаги когато пиша за него, те искат да възпея трудолюбието, гостоприемството, да спомена героите, да разкажа за придобивките. Също като Павлова. Не го правя, заради което им се извинявам. И знам, че когато и най-дебелокожият управник отиде при тях, наговори им най-протоколните и натруфени глупости, те се радват. Защото той хвали живота им. Това е техният живот, те имат право на тази радост и надежда.

Някъде след възродителния процес в Гроздьово пристигна Тодор Живков. Ако Бате е чакан с часове, то висенето за Тато бе цял ден. От сутринта мегданът бе пълен с народ - българи, цигани и турци играеха хоро в трепетно очакване. Живков пристигна вечерта и аз не знам дали хорото бе радостно, или хората бяха накарани насила да играят. По-скоро първото, защото не бях забелязал второто. Не забелязах и сега някой насила да аплодира Павлова. Тодор Живков просто се покачи по стълби, на път към ресторант, обърна се и помаха. Толкова. Но хората бяха щастливи, махането бе като топли думи на Павлова или ръкостискане на Бойко.

Затова знам, че тържествените церемонии имат смисъл. Имат за местните хора, а не поради европейските изисквания, както глуповато каза Павлова на бабите. Смисъл имат и хубавите нови пътища, дори трябва да искаме от правителството повече и по-безопасни. Но не виждам прогрес, защото за него е нужно бъдеще с хоризонт.



А напред е само тъма,



мъждука като ориентир единствено отреченото и все по-далечно минало. И проблемът не е само в изоставането на регионите, в преселването, в "небалансираното развитие", както казваме, напудрено. А в общото човешко количество. За четвърт век България намаля с почти 2 милиона души, това са 20% от населението. Няколко града са пълни, всичко друго е празно. 20-те процента са емигрирали или умрели, без на тяхно място да се родят нови. Това е трагедия, която изпразва пространства, осиротява души. И май щеше да се случи, независимо дали пътят, който откри Павлова, бе разбит преди това, или бе останал завинаги цял.

Разговарях с шефката на Спешната помощ във Варненска област Мая Рашева. Исках да разбера дали през комунизма повече линейки са бродели из този край. В момента два екипа и две линейки обслужвали цялата община Долни чифлик, състояща се от 20 000 души, 17 селища и доста туристи в курортите лятото. През комунизма екипите пак били толкова. Рашева сподели, че родителите й живеели в гранично отдалечено село и просто за някои неща трябва да се надяваме на късмета.

Лиляна Павлова ливна менчето, след като девойката с носията се съвзе. "За кадем", поясни тя. Прави са. Някои неща се случват обективно, за други се иска късмет.