В едно малко балканско градче неотдавна се разигра твърде любопитна драма. В литературата такива сюжети - защо се карат родове и фамилии и какво произтича от това - се срещат изобилно, класиката ги предлага в различни варианти, някои от тях отдавна са станали христоматийни. (Само Варлаам Копринарката и Иван Селямсъза на колко поколения са били за разтуха!) В "Нерви и утехи" нямаме амбицията за принос към темата, но пък историйката, като разбута скучния, натежал от грижи и безизходица добросъседски живот, ни се вижда твърде поучителна и пълна с алегории и заключения, за да я оставим на времето за отмиване и за посипване с пепел.

Две прилични фамилии добросъседстват на баира срещу гарата и животът им тече като на всички други в унинието и оскъдицата на прехода. Колкото и да е богат на беди и тревоги, макар и пълен с лоши новини, тук този живот изглежда застоял и безсилно лишен от реакции към всичко, което има да се случва. Отмерват го свирките на влаковете, влизащи в гаричката, както и ударите на градския часовник от кулата край реката - толкова отдавнашни и всекидневни, че сякаш са изгубили каквато и да е връзка с времето. Хората се учат да оцеляват, в квартала се появяват кози и кокошки, дворчетата се обработват усърдно и пушат огнища с възваряваща се на тях зимнина. Трябва да преживеят това, което се задава, и наистина го преживяват. Само цената му остава неизвестна.



Бай Неделчо В. и Душан П. са от първите заселници на хълма



Идват тук, когато днешната внушителна гора по билото му е току-що посадена и къщите едва започват да се подреждат под нея. В строежа си помагат и услужват с майстори и материали. С годините тези отношения позаглъхват, а после в нуждата се възраждат - съседите си дотрябвали отново. Семейството на учителя вече се е смалило, каквото останало, се е разпиляло. Двама души - плодът на могъщите, подбрани овошки, на ореха и малинака им е в повече. Синовете и внуците на комшията берат и тръскат, зареждат мазето с буркани, както и домашната спиртоварна, разбира се. Старците са си още на крак, нямат нужда от помощ, вниманието ги задоволява. Докато съседът Душан не намислил да гледа крава...

В онези гладни години това бездруго било добра идея. Мляко вкъщи и млечни продукти - пей, сърце! Паша в гората, сено от големия му двор и покрай пътя, ярма и смески през зимата - ето ти и мляко, и теленца за огромния ресторантски фризер, който купил на старо. Млечни крави също имало на безценица - един дядо паднал болен и ги разпродавал, жал му било да ги коли. Душан всичко подредил на тефтер и потропал у бай Неделчо. Защото бай Неделчо бил последната, но, както ще видим, не и по важност, част от плана...

Душан си имал голям двор, но намислил да гледа крава в пустееща постройка в двора на стария учител. Щяло да му е удобно, съвсем "наръки". Домакините веднага и необмислено се огънали. Аха и работата да стане. Но все пак някой им отворил очите: това добиче трябва да се пои, да се храни, да се дои - комшиите ще са ви по цял ден из имота. И после, кравата не е коза или котка - кой ще рине след нея? Язък ви за градината. Отказали.

И настъпил ледников период. Душан преживял това като кръвна обида. Първо: не бил свикнал да му се отказва. И второ: толкова красивият му план "имаш крава, пиеш мляко", изпипан до последната подробност, рухнал без предупреждение. Последните си години старците преживели под тежкия му поглед. Някой все пак успял да чуе обяснение от устата му: просто жена му не искала да чуе за тор и обор, била по гражданка от него. Та решил да си гледа кравата извън къщи. Туй то.



А защо Бопал?



През 1984 година в индийския град Бопал се случи най-голямата индустриална трагедия в историята. Катастрофата в химическия комбинат на американската компания "Юниън карбайд" предизвика гибелта на повече от 15 хиляди души. Комбинатът произвеждал пестициди и доминирал в икономиката на района. Евтината работна ръка и ниските екологични изисквания го превръщали в едно от най-печелившите химически предприятия в света. С течение на времето броят на жертвите се определя на повече от 25 хиляди души. (А според правозащитни организации засегнати са между 150 и 600 хиляди.) Четвърт век по-късно индийски съд наказа виновните с присъди от две години и по-малко. Цапането на чужд двор и на чужда земя винаги е на сметка. За жалост...

Тези два сюжета, единият - битов, провинциален, другият - глобален, доста грубо се преплитат в наши дни и в дни предишни. Имаме твърде гаден опит в това как някой решава да настани нещо в дома ни, нещо, което ще опасе и изпоцапа живота ни, а той само ще го дои или стриже. Дали ще са голяма химия и колективизация на земята, дали ще са планова икономика и социалистически реализъм, или ще са демокрация втора употреба, фалшива многопартийност, чалга на духа и озлочестена природа, или монополно стопанство, или дори режим на твърдата ръка - равносметката е една и съща: друг ще пие млякото независимо дали отблизо или отдалече. Една хубава и добре разположена земя всеки иска да я съблазни и употреби. И макар че на това какво ние с вас си мислим по този въпрос никой не смята да обръща внимание, все пак наш дълг е да мислим. Защото нещо ми говори, че на мисълта най-после й идва времето...