Резюме: В това писмо става дума за нови преводи на стари книги и за това как часовникът на времето не се връща назад, ала понякога ти се струва, че той се връща. Край на резюмето.





В разказите на Станислав Лем космическият пътешественик Ийон Тихий попадаше в примка на времето, той си лягаше във вторник и се събуждаше в понеделник.

"Сбогом на Берлин" на Кристофър Ишъруд връща към времето, докарало Хитлер на власт. За Джордж Оруел "това са блестящи очерци за едно общество в развала".

Българската развала започна много преди падането на Берлинската стена. Но някои работи се повтарят. Тук е като там, сега е като тогава.

Навремето ние прочетохме Кристофър Ишъруд заради филма "Кабаре" с Лайза Минели. В Берлин живеел композиторът Пол Боулс. Във филма "Кабаре" Лайза Минели е кабаретната певица Сали Боулс.

"Сбогом на Берлин" е уж новели. Според Оруел - блестящи очерци. Във всеки случай те са документални и автобиографични. Всяка документалистика е автобиографична: Аз бях там и там, аз видях това и това. Това "аз, аз" досажда. Но без него - "Що говориш за неща, които не си видял?"

Ишъруд му намерил цаката. Представял си, че е фотоапарат "Лайка" с отворен обектив. Не мисли, нито коментира. Записва миговете, влизащи в обектива. Като видеокамера на кръстовище или в банка, или в мол.

Но нали трябва да разбереш как е станала катастрофата на кръстовището, кой е крадецът в мола, кой е извършил банковия обир. Мислиш. Аз, нали съм бос във фототехниката, струва ми се, че новите лайки също "мислят" - сами си нагласяват фокуса и блендата.

Ролан Барт (Roland Barthes) в студията си "Въображението на знака" обясни, че фотографът избира какво да заснеме, следователно мисли.

Но Барт е френски философ, литературен критик, семиотик и структуралист, пък аз като чуя за семиотика и структурализъм, почвам да се прозявам. Знам само, че се появили мюзикъли и филми, озаглавени "Аз съм Лайка" и "I Am a Camera". Защо?

Защото мислещият читател казва на коментатора: "Не ми коментирай, не мисли вместо мен, кажи ми фактите, сам ще ги осмисля".

Тези мюзикъли и филми били чисто документални, очистени от мислене, коментиране и художествени измислици. Измислиците са приятни за четене. Те имат място и в нисшия жанр: вестникарските фейлетончета, които са карикатури, направени с думи, вместо нарисувани с щрихи. Но хората правят немислими неща. "Швейцарците, като имат пет века демокрация, какво направиха? Часовник с кукувица" - казваше Уелс. Няма значение, че часовникът с кукувица е изобретен от германец, а горният цитат не е от Орсън Уелс, а от Греъм Грийн, този стар шпионин, дето му позволяваха да пише толкова хубаво, вместо една комисия да го разобличи.

Аз пък харесвам швейцарската демокрация. Колкото повече пряка демокрация, толкова по-малко представителна демокрация. Не делегираш другиму твоето право да решаваш.

Да мине ли тук ски лифт? Местен референдум. Швейцарецът хотелиер казва: "Да, ще дойдат повече скиори." Фермерът казва: "Не, на тази ливада пасат моите крави."

Нали е казано - познавате, че сте в Швейцария, когато видите, че кравите са по-красиви от жените, и няма мухи, щото те умират от скука.

При такъв референдум швейцарецът знае защо е "за" или "против". Аз няма да гласувам в референдум "за" или "против" АЕЦ "Белене", понеже не знам достатъчно за енергийните баланси и преносни системи, за бъдещето на различните енергоизточници и за цените на енергийните пазари, зависещи от политически и военни събития, които не мога да предвидя. Аз няма да гласувам. Пък Манго ще гласува. Той нито крави, нито хотел има, но и той е човек. Един човек - един глас ("One man, one vote"), казва демокрацията. И аз, що годе образованият, но все пак балканец, казвам: "Еб*м ти демокрацията, щом вместо мен неграмотният Манго решава според както го подлъжат представителите на представителната ни демокрация!"

Та докъде бях стигнал? А, да, до часовника с кукувица. Аз мечтаех за ръчен швейцарски часовник и от ЦУМ си купих истински "Жирар-Перего". Ала както рекъл Валери Петров: "Имах мечта да имам часовник; сега имам часовник, но нямам мечта." Опитах се да преместя новия си часовник от лятно на зимно време. В инструкцията пишеше да въртя стрелките само напред. На циферблата се преместваше и датата. Озовах се в едно бъдеще, където не ми е мястото. Аномалия в континуума като при Ийон Тихи на Лем.

След като гледахме "Кабаре" с Лайза Минели, приятелите ме питаха колко е часът и като ми видяха циферблата, казаха: "Премести си го".Това стана новият ни лаф. Предишният беше "Файнаншъл Таймс е най-хубавият вестник." Кръстан Дянков се беше върнал от хижа "Мечит" и понеже тогава още нямаше полиетиленови торбички, дадох му стари броеве на "Файнаншъл Таймс". На "Ню Йорк Таймс литерари съплимент" той му трепереше, събираше си го и не го употребяваше за опаковане. "Файнаншъл Таймс" го разпространяваха по света par avion на много тънка хартия, за да са леки въздушните пратки, и на "Мечит" овчарят си свивал цигари с тази хартия и казвал, че това е най-хубавият вестник и не искал да приеме пари от Кръстан за сиренето и киселото мляко.

Вече години откакто не нося часовник. И най-евтиният мобифон ти казва колко е часът; сам си преминава на зимно и лятно време. Но швейцарските часовници пак ми привличат погледа. Отдалеч поглеждам китката на лявата ръка на руснака или на българина. Ако на ръката му има скъп швейцарски часовник, човекът мигом ми става ясен. Швейцарските майстори часовникари правят часовници от 30 хиляди евро нагоре само за богатите и суетни чуждоземни простаци. Хитри швейцарци.

След като гледахме "Кабаре", ние отидохме в писателското кафене на улица "Ангел Кънчев". Беше препълнено. Нямаше писатели. Имаше тогава добри български писатели, но те не стъпваха в това кафене. Писателското кафене се пълнеше с фанфарони, пияници, графомани и подслушвачи.

Часовникът на историята бе превъртян назад. Беше като Берлин в "Сбогом на Берлин" на Ишървуд, но миниатюрно, затова смешно и жалко. Графоманите и фанфароните живееха на наш гръб. Ние, преводачите, превеждахме книги, които се издаваха в стохилядни тиражи и те се разграбваха. Ако нямаш позната книжарка да ти запази книгата под тезгяха, купуваш я в комплект с книга на български графоман. "Книгоразпространение" слагаше парите от продажбите в един кюп и даваше на графоманите парите, които ние докарвахме на "Книгоразпространение" с нашите преводи.

Я в нашето си клубче - спогледахме се ние, бандата преводачи, като видяхме каква тарапана е при "писателите". Клубът на преводача беше наблизо, на кьошето на "Солунска" и "Гаврил Генов". Нахълтахме там Нели Доспевска, Тодор Вълчев, Кръстан Дянков и аз. Те бяха чудесни приятели и чудесни преводачи, по-бързи от мен в писмения превод. Аз пък бях добра "слушалка" - да чувам думите и да ги изговарям преведени. Два часа преди "Аполо" да се прилуни, Леда Милева каза: "Джимо ще превежда синхронно в ефир." Тя тогава беше начело на телевизията, после оглави преводачите. От ЦК на БКП й казали: "Ама нали тоя (сиреч мен) го свалихме от екран, щото той каза, че няма да се разбере кой уби Кенеди, вместо да каже, че в САЩ не е демокрация, щом си убиват президентите". Леда казала: "Джимо е слухар. Само той произнася правилно "апОло", а не "Аполо".

И тъй, сложих си аз слушалките и запревеждах в ефир:

- Нийл Армстронг - "Малка стъпка за човек, голям скок за човечеството".

- Наземен контролен център на полета - "Побито е знамето. Опаковано е в рамка, понеже то няма да се вее; на Луната няма атмосфера, следователно няма и вятър."

От ЦК на БКП се възхитиха. Страхотна метафора - знамето на САЩ няма да се вее.

Пък аз само превеждах, каквото чувах в слушалките, нито коментирах, нито метафори правех. Незаслужената похвала е като незаслужената печалба; затова са тъй много глупаците, които не играят на тото, лотария и хазарт.

След няколко месеца видях Нийл Армстронг. В Осака имаше световно изложение. СССР направи най-високия павилион на ЕКСПО-70, САЩ - най-ниския; от бетон и дъските на кофража се отпечатали на бетона с техните жилки и чепове и много шик. САЩ докараха Нийл Армстронг. СССР не можаха да докарат Гагарин, той загина през 1968 и плъзна мълва, че го взели извънземните.

С Нийл Армстронг аз водих не малко задълбочен разговор. Обсадиха го в залата с въпроси видял ли е извънземно присъствие на Луната и той не знаеше откъде да се измъкне и аз го преведох по коридора с отпечатани на бетона жилки и чепове и той каза See You и аз казах See You. Но не се видяхме след това. Онзи ден научих, че той умрял.

Та докъде бях стигнал. А, да. След като бяхме гледали Лайза Минели в "Кабаре" и след като излязохме от "писателите", където нямаше писатели, отидохме в клубчето на преводачите. Там нямаше графомани, но имаше "цивилни преводачи", които подслушват. Глупаво беше от тяхна страна да се правят на преводачи; ние основателите на Съюза на българските преводачи се знаехме.

Нели Доспевска, за да им натрие носа, разказа на висок глас какво й се беше случило в БТА. Тя тогава се развеждаше с Димитър Димов, авторът на "Тютюн", "Поручик Бенц", "Осъдени души" и пр.

Нели имала остро пререкание с Д. Димов по телефона заради развода. После телефонистката на БТА позвънила на Нели и казала: "Браво Нели, ти добре го насоли". Без да я е срам, че подслушва.

А пък в Берлин (това го няма във филма "Кабаре", но го има в "Сбогом на Берлин", който е литературната основа на филма) две германки лежат на пода с уши, прилепени към дюшемето, и слухтят какво става на долния етаж, където живее една еврейка. Сега ние се подслушваме със СРС (специални разузнавателни средства) и по други начини се шпионираме.

"Цивилните преводачи" на съседната маса не схванаха, че Нели ги иронизира. За да завържат разговор с нас, попитаха ме колко е часът. Аз казах, че не знам, понеже не мога да си преместя часовника. Те казаха: "Дайте да ви го преместим". Тодор Вълчев каза: "Той сам ще си го премести". "В другия крачол", додаде Кръстан и пресече разговора със слухарите.